"Данте надникнал в отвъдния свят, Петрарка - в себе си, а Бокачо - в света, който го заобикалял." Така едини от биографите на Джовани Бокачо представя заслугите му сред всички големи италиански поети. Флорентинският творец се откроява особено чрез своето новаторство. Той утвърждава краткия прозаичен разказ в европейската култура чрез "Декамерон". В този новелистичен сборник Бокачо измества теологичното средновековно мислене и дава тласък на антропоцентричната идея, представяйки разказването като символ на живота.
Словото на новатора в творбата въздейства силно върху човека. То е единствен начин човешката душа да бъде утешена и спасена в дните на изпитания. Раказването е път към представянето на любовта като основна тема в творбата. Бокачовото слово се характеризира с представянето на много земни романтични истории, които по никакъв начин не принизяват разказа. Сложната композиционна рамка на творбата играе важна роля за представянето на словото като единствено спасение.
Въведението в произведението, където най-дълго се чува авторовият глас, представлява най-външната рамка, даваща сведения за реалното време във Флоренция през 1348 г. Бокачо описва страшното време, в което чумната епдемия отнема живота на много хора: "Болестта беше толкова прилепчива... ако живо същество се допреше до вещ на болен или умрял от тази болест, то не само се заразяваше, но и умираше за съвсем кратко време." Истинският трагизъм се състои не само във физическото унищожение, а и в разрухата на човешкия дух, на способността човекът да носи в себе си милосърдието, състраданието, готовността да подаде ръка на попадналия в беда: "...почти всички постъпваха по един и същ начин: почваха да странят от болните, да избягват да се докосват до тях и вещите им, защото вярваха, че така ще се опазят живи и здрави." Бокачо не пести на читателя нито една подробност, описваща егоизма, безмерната жестокост на човека: "Често в един ковчек наблъскваха по два или три трупа." Всеки се стреми да оцелее, а когато смъртта е на крачка от човека, дори най-близките са далече от безпомощния. Чумната епидемия води хората до оскотяване, до загуба на съзнателното. Ето защо Бокачо налага азказа, словото като единствено спасение. Новаторът, воден от мотива за несподелената си любов към Филомена, се обръща се нежност и словесна закрила към жената. С обръщението "о, прелестни дами" той приканва да намерят сили да преместят поглед от тежките редове на творбата му, представящи потресаващата истина, за да се разтушат чрез спокойния и весел живот, представен в новелите. Самото заглавие "Декамерон" значи десетоднев и представлява сборник от десет новели, разказни в продължение на десет дена от седем дами и трима мъже. Тук авторът поставя акцент върху заложения символизъм в числата или така наречената кабалистика. Десетима са разказвачите, а числото десет е символ на съвършенството. Числото, представящо броя на дамите, съчетава четирите основни добродетели - мъдрост, умереност, мъжество и справедливост, с трите богословски добродетели - вяра, надежда и любов.
Авторът определя целта на събирането и разказването на развлекателни истории - да ангажират вниманието на слушащия и да го отклонят от лоши мисли. Героите се срешат по време на утринна служба в църквата "Санта Мария Новела" и по предложение на най-възрастната сред тях - Пампинея, репават да се оттеглят извън града, където да се опазят от страшната чума. Самото име Пампинея значи "жизнена", "цъфтяща". Героинята иска да живее и няма да се предаде пред трудността на времето. Тя първа сред всички търси и вижда спасението в словото. За всеки от десетте дни, през които остават заедно, един от тях поема ролята на водещ (крал или кралица) и организира протичането на деня - хранене, забавления, разказване. Всеки ден се подава по една тема и всеки разказва някаква новела. Бокачо умело представя активността, борбения дух и желанието за живот на тези хора. Това, че се оттеглят от опасността, не ги прави бездушни, защото те намират начин да оцелеят и да запазят себе си.
Чрез ролята на повествователната рамка, чрез този разказ в разказа Бокачо убеждава читателя в силата на словото във времето на премеждия. В дните на изпитания словото утвърждава любовта като най-висша ценност.
Тематичните ядра в творбата са много, но в центъра е поставена темата за любовта - движещото чувство в света. Тя е представена като чувство на духовно изживяване и телесно удоволствие. Плътските наслади през епохата на Ренесанса били схващани като нещо съвсем естествено, което през Средновековието било недопустимо за човека и жестоко наказуемо. Бокачо представя раннобуржоазния човек като витален, деен, търсещ щастието в грешната, но прекрасна земя. Отхвърлянето на всички телесни удоволствия влияе отрицателно, пагубно на човека. Насладите от любовта са характерни за свободните, жизненолюбиви уважаващи себе си хора. В някои от новелите Бокачо се позовава на комизма в любовта. Словото в творбата предизвиква смеха, радостта, забавата у читателя. Точно такава е разказаната от Памфило шеста новела през деветия ден.
Бокачо отбелязва, че дава на своите герои условни имена. Памфило значи "обожател", "целият изтъкан от любов". Силата на любовта, която премахва социалните граници между бедни и богати, е представена в Дионеовата десета новела от десетия ден. Тя представя страданието на човека, разделен от любимия, но завършва с щастлив край. Самото име на разказвача значи "радостен, весел, сладостен". Насладата от любовта е желание дори на духовните служители. Грешната любов присъства и в осма новела през третия ден в разказа на Емилия - "влюбена в красотата си", "ласкателката". Красивата съпруга на Ферондо е изкусителка за абата, чийто обет за въздържание се оказва сломен под желанието за телесното удоволствие.
Чрез словото Бокачо представя необятните измерения на любовта. Словото, с което новаторът говори, се характеризира с естествен и умерен стил. Докато разказва за любовта, схващана от ранноренесансовия човек не само като духовно изжияяване, но и като телесно удоволствие, Богачо не използва вулгарни и непристойни думи. Той не описва никакви физически действия и не използва народностно груби изрази. Наблюдава се свобода в казването, но съчетана с отговорност. Разказва се цивилизовано. За Бокачо не съществуват забранени теми, но той говори пристойно, когато представя любовта като плътско блаженство за човека. Новаторът разказва с неповторимо умение. Той въвежда в битовите сцени романтичен нюанс и с изящна артистичност разсмива читателя. Този свеж смях, присъстващ в новелите, разтушва и забавлява. Езикът, с който Боакчо ни представя любовта, не е груб, а благоприличен и с чувство за мярка.
Бокачовото слово по необикновен начин разгръща различни теми от живота, извеждайки на преден план любовта. Освободеният, комичен разказ се оказва спасител на човешката душа и стимул за преборване с трудностите. "Декамерон" превръща Бокачо в знаменит творец на ранния Ренесанс и в един от на-популярните писатели не само в италия, но и в целия свят.
