Елегията на Димчо Дебелянов "Скрити вопли" е написана непосредствено след смъртта на неговата майка Стиховете са изградени като нежно послание към живата и вечно чакаща сина майка. Една невъзможна мечта е скрита в подтекста на творбата - мечта по жадувания покой в майчините обятия.
Лирическият герой е подчинен на страданието и мъката, породили мрак и тъга в сърцето му. Той съзнателно напуска дома си в желание за себеизява в новия, модерен свят. В мислите си се завръща в миналото. Представя си дома, който е свят на родовите корени. В него той се чувства защитен, спокоен, но това завръщане не може да донесе сигурност и надежда за бъдещето, защото е илюзорно.
Героят съзнателно напуска "бащината къща" в търсене на по-големи възможности. Но в новия, жесток, враждебен свят той се чувства незащитен, самотен, безсилен, неудовлетворен. Употребаа на да-изреченията създава обощеност за съдбата на цялото поколение, а използваната аз-форма "аз дойдох" е знак за лично изживяна болка. Самият свят изцежда жизнените му сили. Човекът има усещането, че е обречен, че животът му свършва:
Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
Дебеляновият герой желае да изповяда мъката си по родното място. Привързал се веднъж към дома, той застава на кръстопът между спомена и мечтата. В мислите си се завръща в родния свят. Домът се свързва с всичко родно до сърцето на човека. "Бащината къща" има смисъл на убежище, на закрила от действителността. Там са съхранени духовните устои на човека във времето. Прагът символизира прехода от външното пространство, където човекът е незащитен, към вътрешното духовно пространство. Майката е начало на всички начала в личния живот. Тя е и най-чистата хармония на любовта, защото няма по-чиста и по-светла обич от майчината. Нейната любов закриля, извисява и опрощава. Тя е "усмивка блага", където можеш съвсем реално да "чезнеш". Старата икона е детайл от Божествената реалност. Тя пренася мотива за покой от земята към Небесата. Стара е иконата, като че ли е дошла някъде от безкрая на времената и сякаш не е сътворена от човешка ръка.
Копнежът за завръщането обаче е една илозия, защото от дистанцията на изтеклото време и изминатия жизнен път родовият свят сякаш не е същият. Жадуваната промяна е невъзможна. Светът на спомена - свят на спокойствие и обич, е далече, защото самото завръщане е в един променен свят, в който хармонията е изчезнала. Родовите корени са прекъснати и това поражда тиха печал.
Поантата:
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
напомня събуждане от блажени сънища. Духът се е завърнал при разума, за да осъзнае печалното земно съществуване. Изчезнало е опиянението от мечтата, за да дойде студената и трезва реалност.
