"Паисий" на Иван Вазов е една от 12-те отид в цикъла "Епопея на забравените". Самите заглавия на одите моделират определен времеви, исторически и културен образец, който в сгъстен вид представя същността на Българското възраждане. Отец Паисий Хилендарски поставя началото, свързано с националното самоосъзнаване на българите като народ и нация. Той чертае три основни задачи: развитие на българската национална просвета, извоюване на църковна независимост и политическа свобода. Говорейки за самата ода "Паисий", Иван Вазов споделя "Великото значение на Паисия" и важността на неговата "История Славянобългарская". Той посвещава своята творба на 120-годишнината от завършването на "историята" (1882 г.). Още в първия стих "Сто и двайсет годин" Вазов изразява своя дълбок поклон, възхита и преклонение пред делото на великия светогорец, който със своята "история" иска да провокира и изостри усета за национална идентичност и национална гордост, свола, в които се посочва истината за миналото на българите и с невъздържан гняв се бичуват отцеругателите. Следващите словосъчетания "тъмнини дълбоки", "вдън горите", убежища скрити" акумулират усещането за непроницаемост, неизвестност, отделеност от общочовешкйото и познато пространство. Попадането в атмосферата на такова далечно и тъмно пространство е израз на заплаха, опастност, несигурност. То е попадане в хаоса и само по себе си е равносилно на смърт. В този тъмен свят Вазов маркира образа на своя герой. Картината е значително по-различна. На фона на всеообщата тъма и непрогледност се появява едва доловима светлинка, признак за човешко присъствие. Образът е единичен, самотен, отделен от всичко, но все пак го има. Сънно-самотното съществуване на монаха се вгражда в уникалната космическа самота. Усамотението и единичността на монаха се акцентират от втората текстова цялост "Що драскаше той там, умислен един?".