Човекът живее с другите и става човек т. с., познава себе си благодарение на другите. Другите могат да бъдат най- близките, но могат да бъдат и различните хора, с които човекът общува—а самото общуване има много измерения, най-разнообразни и различни страни, защото общуването не се изчерпва и ограничава в непосредствеността на словесното контактуване .Хората са винаги мислели за себе си чрез своето място в света,т. е., сред другите. Всяка култура прави опити, полага усилия да обясни развитието на човешките общности. И българската има своя традиция, която е неразривна част от европейския опит.
Както нееднократно посочват редица български писатели още от времето на Възраждането, светът се съгражда подобно на концентрични кръгове, чрез които може да се опише разширяването и усложняването на отнасянето на отделния човек към себе си и към другите.
Така например главният учител Добри Чинтулов посочва в своята реч, произнесена на 29 юни 1873г., по случай годишния акт на сливенските училища, че божественият дар на любовта,, първоначално се открива в человека, в неговото естествено чувство за самосъхранение, т.,е любовта към самаго себе''. После идва любовта към домашните, ,,а
понеже това чувство се развива във всичките членове на фамилията и защото то съставлява тяхното счастие и благополучие, то за да могат да си го запазят тажда се помежду им съгласието. Тези две добродетели, като са се подкрепили една друга, са се подкрепили една друга, са станали подбудителна причина да се оттегли человек от бървобитното скотско положение; от няколко домородства да се съставят села, от селата градища и т.н., щото от взаимната помощ и поддръжка да придобият и запазят общото си благочестие. И за положително може да се земне, че ако би в едно какво да е гражданско общество всичките негови членове се подчиняваха на внушението на тези две добродетели, то в него не щяха да съществуват ни ненавист, нираздори, ни разрушителни междуособни войни, но във всички щеше да царува любовта, а заедно с нея и общото благополучие''. Представяйки популярно развитието на човечеството, Чинтулов обръща внимание на това, че човекът първоначално се отделя от природността на своето съществуване, но най- значимият преход към новото време е преходът от общност към общество.
Отделяйки се от природата, човекът започва да създава своя, именно своя, особена среда-- човекът става творец на собствения си живот, насищайки го с предмети, които са му потребни, т. е., цивилизова се, и регулирайки го посредством система от ценности, които балансират отношението в общността,създава културата си.
Ранният етап в социалното развитие на хората е белязан от относителната затвореност на живота им--- общностите са относително малки, в техните рамки са ясни родствените връзки, времето е мислено посредством естествения природен цикъл, всички непринадлежащи към общността са почти винаги мислени като врагове или носители на заплаха, общността се управлява чрез прости закони, прилагани веднага след простъпката, може да има и духовни първенци, които осъществяват контакта с висшите сили и т. н.,
Подобна затвореност дава сили на отделните членове на общността, защото всеки се мисли преди всичко като част от общността, а не като персонално присъствие в нея.
В представите на българския възрожденец след семейството е именно родът, а всяко стъпало на общностното развитие дава възможност на човека да започне да мисли себе си сред другите, да осмисли своите отношения с тях, да анализира техните отношения към него
и т.н. И ако семейството обхваща хората в непосредствеността на кръвната свързаност, то родът описва различни степени на усложняване на тази свързаност, като усложняването е провокация към самия човек, който трябва да види себе си в различни типове общностни споявания.
В развитието на българската култура родът е бил особено важен факт на себесъхраняването---особено по време на чуждото владичество, а родът става и основа за изковаване на два типа метафори, които са в основата за различно мислене за света—1)човешката общност, представена като растящо дърво и 2) представена като тяло.
Първата представа е свързана с органичното, природното, с наличността на метафоричната връзка общност—дърво в народните песни.
Втората представа предполага усложненост на връзката, защото човекът трябва да погледне себе си отстрани, за да може да описва социалния организъм чрез собствената си телесност.
Може да се каже, че тези две представи онагледяват два етапа два етапа в мисленето на хората за себе си; единият, обвързващ човека с природата, разглеждащ го като цяло оприроден; а другият, мислещ човека в неговата отделеност от естеството.
Живеенето в и с рода поставя човека в определен контекст на традиционната култура, в която доминира ясна йерархия ( родът има свой старейшина), спомените от миналото се предават устно, животът се подчинява на природната цикличност-- с нея са свързани основните празници и т. н., В традиционната култура е налице вяра в силата на самото слово---то таи в себе си енергии, които могат да бъдат позитивни или негативно употребявани според целта на изричането. Клетвата например е едно от проявленията на негативното слово в действие.
Преходът от традиционна към модерна култура поставя човека в несъмнено усложнена ситуация, тъй като обществото за разлика от общността не се подчинява на същите прости като приложимост правила. Отношенията между хората се основават или са замислени като основаващи се на взаимна толерантност. Другите не са врагове, не са източник на опасности—другите са просто хора, които са различни от нас. Така идеята за различието става знак за богатството на света.
Обществото представлява подчертано сложен организъм, в който равновесието и пълноценното функциониране се постигат посредством наличието на договореност между отделните членове, които са самостойни( самосъзнателни) субекти, т.нар.,обществен договор.
По-сложни са и правилата, които регулират живота—ако в традиционната култура всичко е привидно ясно и за конкретни вини обичайното право предвижда конкретни и веднага налагани наказания, то правната уредба на модерното време мисли простъпките и провиненията през друга оптика. Производството в рамките на общността е просто, дори примитивно, а модерното време познава свръхспециализираността на човешките дейности и т. н., Статутът на словото също се променя---характерът на езика вече е мислен като знаков. Иначе казано, липсва прякото, директно въздействие чрез словото, а самото то става основа да се съграждат представи,да се конструират ориентирани към бъдещето визии, да се тълкува миналото и т. н.,
В своята затвореност традиционната култура работи за съхраняване на веднъж постигната и устоявана хармония, докато човекът от модерното време мисли нещата в тяхната отвореност и в динамиката на тяхното променяне.
В модерното общество човекът бива мислен като притежател и носител на множество възможности за себеразпознаване и себеописване( идентичности). Човекът е част от семейството, от рода, от обществото, от нацията, но същевременно хората се различават по своята полова, социална, професионална, малцинствена и т. н., принадлежност. Усложненото осмисляне на присъствието на човека в света става основа за усложняване на речевия спектър, който трябва да бъде адекватен на сложността на обекта на описание и изследване. Така постепенно човекът се изправя пред собствената си сложност, а човешкото себеопознаване става едно от интелектуалните предизвикателства на модерната епоха. Затова в различните по-късни етапи на човешкото развитие времето на общностния( родовоколективния) живот често се превръща в желано, защото се мисли като спокойно, неопорочено, просто и естествено, обгърнато от носталгията на спомена. Иначе казано-- както повечето хора умилително си припомнят детството, така и човечеството в отделни периоди от своята история се вглежда с тъга в собственото си минало, защото често застава пред поставяния от редица мислители драматичен въпрос-- направил ли е прогресът хората по щастливи?