Беше един от последните слънчеви дни на месец септември .Сгряващото душата слънце и галещият кожата вятър ме поставяха пред сложната дилема- дали да си облека лятната фланелка, или пък да се наметна с есенното си горнище .В крайна сметка взех и двете и излязох на двора да се порадвам на хубавото време и междувременно да окося тревата- задача, за която ми беше напомняно по три пъти на ден в продължение на цяла седмица.
Вече бях подготвил косачката и ножиците, когато дочух интересен разговор от сиседската градина. В този момент не подозирах ни най- малко какви размисли щеше да провокира този разговор в моето съзнание:
- Донеси парцала, че окапах ма!
- Оф, такова си прасе...!
Дали заради лиричната обстановка в градината, заради омагьосващите лъчи на слънцето, или заради пчелата, която бе кацнала на дясната ми ръка, тези думи ми се сториха изключително груби, дори отвратителни. Бяха ли това думи, подходящи за двама съпрузи на средна възраст?
Ако не ги познавах, слушайки ги, бих си представил двама нискообразовани индивиди, чиито речник се ограничава до максимума от 200 думи, с преобладаващи диалектизми. Но напротив- съседите бяха интелигентни хора, с добри професии ( счетоводителка и адвокат), които имаха добро, дори високо ниво на изказ в работата, в административните учреждения и в общуването с непознати като цяло. Те винаги се държаха учтиво, не пропускаха да ме поздравят, когато и да ме срещнат, услужваха с брашно, яйца или мляко, когато и да им поискахме. Не бяха лоши хора, поне доколкото ги познавах. Дали обаче това им даваше право да си говорят един на друг по такъв обиден начин?
Потънал в дълбоки разсъждения, захвърлих горнището и се залових за работа. Дилемата ми какво да облека сега ми се струваше незначителна. ,,Защо, защо съседите употребяваха такъв език?“- си мислех аз. И тогава внезапно прозрях. Колко бях глупав! Какво ме беше накарало да се подразня от тези думи? Та нали ги чувах всеки ден, навсякъде около мен. Нали дори аз самата ги употребявах в къщи и с приятелите си. В днешно време тези думи се приемат за напълно нормални, раздразнението ми беше неоснователно! Само един учител по литература би могъл да се подразни от такова нещо! За момента бях излязъл от праволинейното мислене на нормалния човек и сега трябваше да се върна в правия път. Трябваше да се държа и да говоря като всички останали, да се придържам към шаблона.
,,Но трябва ли наистина?“- се запитах аз. ,,Не е ли точно това поведение нещото, което не позволява на нацията ни да се развива със скоростта, с която се развиват другите народи? Все пак езикът е националното ни богатство и той трябва да бъде запазен в най чистата му форма, не трябва да бъде използван по такъв грозен начин. Българският е помогнал на нацията ни да запази идентичността си в продължение на цели пет века робство. А по какъв начин ми се отблагодаряваме ние сега?Заслужил ли е езикът ни такова отношение? Какво би казал Иван Вазов, ако чуеше разговорите ни в днешно време? ,,Свещеният“ за него език, който той така ревностно защитава в стихотворението ,,Българският език“, сега се е превърнал в език на простака; ,, хулителите“, които той тъй силно порицава, не само не са изчезнали, ами са се умножили многократно и са проникнали във всички сфери на съвременния живот. Ежедневие, медии, политика- гаврата с българския език се извършва навсякъде и от всекиго.
Обиди, псувни, цинизми- те всички са често явление в днешното общество. Нещо повече- отричането им не се приема за нормално, а хората които го правят ( колкото и малко да са те ), са смятани за странни. Не мога да отрека, разбира се , че диалектите винаги са съществували. Но положението никога не е било толкова безнадеждно, колкото е в момента. Употребата на грозен език е индикатор за ниска култура и неуважение. Словото разкрива истинското ни отношение към човека, с когото разговаряме. Точно затова не бива да си позволяваме да използваме обидни думи никъде, дори на шега, дори и към човек, за когото знаем, че не би се обидил.
Великият руски писател Лев Толстой е казал : ,,Всяка мисъл, изразена с думи, е сила, действието на която е безпределно.“ Типичен пример за това са нашите медии. Езикът е тяхното оръжие и техният щит: той е острието, което може да прободе смъртоносно всеки човек, той е мелодията, която може да трогне всяка душа. Езикът е невероятна мощ в ръцете на подходящия човек. Той често бива използван и за неблагородни цели, но не това е най- страшното в момента. Трагедията се крие във факта, че когато пусна телевизора, радиото, особено компютъра си, по- често мога да чуя цинизми и обидни думи, отколкото книжовния български език в пълната му красота. Много от съвременните журналисти не могат да се изразяват добре на собствения си език, една друга част пък не се срамуват да използват повече диалектизми, отколкото книжовни думи. Един голям процент от хората в ефир се подиграват с езика ни ,вършат всякакви извращения с него и по този начин популяризират простащината си. В Интернет положението е дори по-страшно. Езикът, който се използва за писане, е наречен ,, шльокавица“ и се състои от български думи, написани с латински букви.
Този,, модерен“ български е една от най- големите обиди, нанасяни на родната ни книжовност. А най- озадачаващият факт е ,че очевидно никой не се замисля, че не е правилно да се пише и общува така, че това е една пародия на език, която е недопустимо да бъде използвана за каквото и да било.
Но да приемем, че всичко изброено дотук не представлява голяма опасност за нацията ни .
Нека приемем, че явлението,, шльокавица“ е преходно, че е просто етап в развитието на народа. Какво обаче става, когато дори хората, които се предполага да са най- представителните и интелигентни личности в държавата- политиците, започват да се подиграват с родния си език? Една изключително популярна реплика ,,Да разваляме седенката!“ обобщава цялата пошлост в българския парламент. Политиците са спрели да уважават езика си, а това означава, че не уважават и народа си. Институцията, която се предполага, че трябва да защитава интересите ни и да подобрява качеството ни на живот, се подиграва с националното ни богатство. На една такава институция не може и не трябва да се има доверие. Няма магия, по- силна от магията на думите. Няма красота по- величествена от красотата на словото. Езикът и националният морал са широко свързани. Богатият речник и интелигентният изказ винаги правят добро впечатление и ни подтикват несъзнателно да уважаваме човека, който стои срещу нас. Словото ни дава възможност да съпреживяваме, да споделяме да обичаме, да обсъждаме, да умуваме, да обменяме опит, да се забавляваме заедно .Няколко топли думи винаги биха могли да направят деня ни малко по- добър, обратното- няколко студени такива биха имали точно обратния ефект.
Без език комуникацията е невъзможна, а без комуникация няма любов, няма радост, няма живот. Словото е едно от най- ценните богатства на света, не, то е най- ценното съкровище във вселената. Неуважението и поругаването на езика не е просто признак за нисък морал, но е и непростим грях. Обидата към езика е обида към народа, към Родината, към самото съществуване.
Във времето, в което живеем, опасността от езика ни да изчезне напълно е изключително голяма. Популяризирането на английския, немския, френския и испанския език застрашава всички народности. А ако езикът ни загине, загиваме и ние. Много хора нямат нищо против този процес, дори го подкрепят с две ръце. Но тези хора са същите онези ,,хулители“, които Вазов толкова пламенно опонира. Това са антипатриотите, които са били и винаги ще бъдат в нашето общество. Важно е да знаем историята си, да осъзнаваме богатството което притежаваме, дори то да не е материално! Въпреки че напоследък националното ни самочувствие сериозно пострада ( абсурдната политика на страната, спирането на европейските фондове, изобразяването на страната ни като тоалетна на картата на Европа), не трябва да забравяме кои сме, какво имаме, какво сме постигнали в миналото и какво можем да постигнем сега! Езикът е национална ценност, която не можем да си позволим да изгубим. Трябва да се вслушаме в мелодията му, да преоткрием красотата, която за съжаление сме забравили! Процесът на себеосъзнаване е труден и дълъг, но това не бива да ни спира. Не бива да ни спират и предразсъдъците или пък чувството на обреченост, на безизходица. Отново имаме нужда от народни будители- робството в никакъв случай не е било последното изпитание за народа ни. Сега той е изправен от опасност не по- малка от тази преди няколко века. Затова не трябва да се срамуваме от народността си, трябва да обичаме и пазим езика си, да го уважаваме и съхраняваме в най- чистата му форма- все пак след нас идват други поколения, които не можем да лишим от удоволствието да се насладят на мелодията на неговите ,,звуци сладки“.
Внезапно се пробудих от дълбоките си мисли. Пчелата беше оставила жилото си в ръката ми, бе дала живота си, за да пробуди един спящ човек. Не усещах никаква физическа болка, но едно горчиво чувство на вина бе заседнало в гърлото ми. Най- сетне осъзнах, че имам много работа за вършене, включих косачката и започнах да прерисувам тревистата картина в градината си.