Да обичаш и да вярваш? Нима е възможно? Да вярваш в какво? Останало ли е нещо в този ,,разнебитен“ свят, в което да вярвам? Да обичам? Кого? Той винаги липсва...
Kогато вярвам, аз обичам. Няма ли в какво да вярвам, аз не мога и да обичам и се превръщам в един Хамлет на новото време. Студена, меланхолична, вглъбена в себе си и изцяло обзета от мислите си. Слагам маската си, за да се предпазя от ударите, които животът ми нанася. Превръщам се в далтонист. Не мога повече да различавам нито цветовете на дъгата, нито доброто, нито злото. Не съзирам красотата. Нито грозотата. Нямам мечти. Постепенно губя очите си – моя прозорец към света, защото вече не вярвам, че има такива. Превръщам се в слепец – не виждам истинското у хората, виждам само безличните им фигури. Сред всички сенки не виждам нищо. Изгубвам и слуха си . Онемявам. Не вярвам в думите, във никого и в нищо. Събирам късметчетата от сърцето си из целия свят, без да ги виждам и усещам. Нямам душа, скитам се безпътна, сякаш изгонена от Рая. Дотежа ми да се лутам и вечно да греша. Ако не започна да вярвам, малки по малко ще изчезна...Но аз вярвам!
Вярвам в Бог. Вярвам в себе си, в приятелите си, в семейството си. Тази вяра ме крепи. Кара ме да бъда една частица от образа на мъдрия безумец Дон Кихот. Да обичам свободата, да бъда благородна, да помагам, без да искам възнаграждение. Да бъда отново малко невинно дете. Да виждам красотата навсякъде. Дори в стъпканото цвете. Да виждам неговата красива смърт и нежна душа. Аз обичам – въпреки страданието и разочарованието. Въпреки че още не мога да събера частиците на сърцето си. Въпреки че изтощената ми душа иска да си почине от лъжите на всички. Въпреки че съм напълно разочарована от целия свят и чувствам, че вместо сърце да тупти, имам незарастваща рана. Въпреки всичко това аз не губя вярата си. Тя блести като звезда в моите ръце. И макар наивна, аз мога да бъда щастлива. В мен винаги ще гори една неугасваща свещичка надежда. И аз вярвам – въпреки разочарованието и страданието...

Автор: Мария Шопова