Жив съм! Поемам дълбоко дъх и отварям очи. Небето ме погалва със синя длан, слънцето се заиграва с косите ми, една птица лети високо и гмурва в белите облаци. Жив съм. И гледам нагоре към небесния простор, към безкрайността,там, където властва хармонията и свободата. Искам да докосна Млечния път, да погаля крилото на птица, да запаля свещица от слънцето. Искам един прекрасен живот, измислен от поети и фантасти, към една неоткрита планета. Там животът е сигурно приказен – справедливи, програмирани до съвършенство хора, с лъчезарни машинни усмивки, с планиран до секундата ден, командващи чувствата и мечтите си с няколко бутона на стената. Какъв чудесен живот! Бих ли направил всичко за него? Отново затварям очи. В онзи свят, на онази планета, в онзи мой дом няма да се лутам, няма да търся пътека сред гъста гора, няма да лепя парчета от счупени приятелства. Там слънцето никога няма да влиза в облак, тревата няма да пожълтява и птичките ще пеят през зимата. Ще имам ли проблеми, колебания, ще се тревожа ли за дребни неща? Категорично не! Сутрин нежно ще ме буди космическа арфа, ще носи аромат на препечени кифлички и някой тихо ще нашепва в ухото ми колко съм силен и неповторимо талантлив. На масата ще намеря шепа разноцветни таблетки: зелената – за влюбване, жълтата – за хумор, а синята там – тя е за чаровна усмивка. Какво ли бих направил, за такъв живот!
,,Хей, бате, дай двайсе стотинки за хляб“ - някои ме дърпа силно за ръкава. Отварям очи. Поглеждам надолу. Да, наистина съм жив! Едно мургаво хлапе, в мръсни дрипи, мършаво и рошаво, ме гледа право в очите, а в неговите очи има и болка, и глад, и дяволско пламъче. Изведнъж циганчето запява и се впуска в лудешки танц. Гласът му стърже като тъп нож. А телцето му конвулсивно се гърчи в познатите до болка чалги ритми. Трябва да заработи парите си. Жив ли съм? Тук, в моя свят, няма хармония, няма свобода. Пускам монетата в шепата на хлапето и то хуква да си купи живот.
Жив ли съм? Поемам дълбоко въздух и поемам надолу. Сиви сгради с намръщени прозорци, сиви врабчета подскачат и търсят трохички, кошчета за боклук, преливащи от изхвърлени надежди. Моят свят. Той е истински, но не е красив. Той диша и клокочи, но не е перфектен. Той пъшка под бремето на умората и съвсем не е подреден и скроен до съвършенство.
Да, жив съм! И за да остана жив, за да е жива душата ми – трябва да направя нещо. Не, трябва да направя всичко! Ще изтрия сивото от дните си, ще ги оцветя със смях. Ще превърна циганчето в изкусен танцьор и ще го науча да свири на пиано. Ще изхвърлям редовно боклука от сърцето си и ще го отнасям далеч, далеч от моя дом. Всяка сутрин ще се събуждам с усмивка, въпреки празния грохот на товарните камиони. Ще оставям трохи на врабчетата, въпреки че са сиви и никога няма да се превърнат в орли. Ще тичам устремено към моето училище, въпреки че там едва ли някой ще ми нашепва колко съм неповторим. И ще търся пътека сред гъста гора, защото тя ще е моята пътека. И ще създам вълшебно лепило за счупени приятелства, защото всеки заслужава от една протегната ръка.
Жив съм! Вдишвам своите колебания. Пулсът ми отмерва бъркотията от мисли, в главата ми се раждат хиляди въпроси, но не затварям очи. Държа ги широко отворени, за да виждам своя реален живот. Понякога ще поглеждам нагоре и ще отронвам въздишка по непостижимото. Понякога ще забивам поглед в калната улица, но само за миг. Защото вярната посока на очите е тази напред. Дори това, което виждам, да ме плаши, да гнети душата ми, ще вървя, знаейки, че един ден ще го отмина, че то ще остане зад мен.
А там, в далечината, след много усилия, след малко компромиси, чака моята звезда, напуснала небесния простор, за да бъде открита от мен, за да освети моя живот. Жив съм! Дишам, вървя, боря се, имам надежда:

За него – Живота -
направил бих всичко.

Затварям очи и вече не виждам онази далечна, съвършена планета. Дори в сънищата си искам да остана у дома.

Автор: Васил Дурев