Студентство – неформулируемо и несъпоставимо! Попадайки не в различна държава, а в различна вселена, поглеждаш себе си в огледалото на миналото, преглъщаш страха и се пускаш по тънкия лед на пързалката на настоящето. И тук идва кулминацията – доброволно, с ясното съзнание, че скокът е от голяма височина, болката от удара е парализираща, а температурата на водата – отрицателна. С течение на времето свикваш да плуваш и да опознаваш странните обитатели (е, през първите няколко месеца по- вероятно е да се окажеш заровен на пясъчното дъно, подобно на рибите, които наблюдават с едно око ситуацията и се стремят да не се изпречат на пътя на акулите). Но пък е толкова красиво! Променливо, понякога неразбираемо, но винаги вдъхновяващо красиво!...
Настрана от алегориите, студентството в Германия протича твърде различно при всеки един от нас и то не само поради териториални различия. Аз лично намерих тук интернационално семейство и продължавам да опровергавам клишетата за подмолността на българите в чужбина, защото до момента съм се натъкнала единствено на отзивчивост и дори своенравните балканци си улесняваме ежедневието взаимно. Студентството ми е сплав от всички 300емоции, през които преминавам дневно, въртележка от хиляди лица и десетки души, сбирщайн от отговорности и купони, лудост от спомени и амбиции...
Започвайки деня с телефонен разговор с брат ми и полуизвряло кафе, минавайки през лекциите, на които присъстват представители на 20- на националисти, преживявайки поредната работна смяна на прословутия Потсдамер плац (и припявайки ,, We don”t need your edication...”). И така до завръщането в общежитието – Вавилонска кула, разположено до най- красивия замък в града (Charlottenburg ), и нека броенето започне сега, от 1 до 365. И естествено себезаявяването като горда представителка на китната ни родина неизменно присъства в ежедневния ми репертоар. Глупавото си вцепенение ще спестя от коментар, когато ме попитат дали Букурещ е столица на България, все пак не ми се иска да имитирам неловко Алеко. Не липсва и възхищение в очите на германците при появата ни и започват да се сипят суперлативите на всестранното ни развитие и находчивост. И всеки път тайничко се чудя дали имат предвид повсеместния ни висок успех в университета, или и те като мен са се натъкнали на уличните музиканти в у -бана с тенекиена китара, никакви познания по немски и Бг паспорт... и пак контрасти! Дали защото избрах за себе си космополитна столица с обременена история и сега сякаш светът е решил да си го върне, изтласквайки германците към периферията на Берлин, или защото контрастите са в самата мен. Въпреки че в началото на някои ми се плаче от напрежение, в края на същите съм в мир със себе си, защото оценявам огромния шанс на престоя си тук и съм благодарна! И искам да гледам на нещата така, а не да страдам от синдрома ,,бездържавен“, който настъпва при много от чужденците, които с течение на времето осъзнават невъзможността да се впишат в нито едно от обществата тотално.
Смешно и неуместно, но почти всяка вечер, преди да успея да заспя, в съзнанието ми изниква речта на Странджата и конкретната му реплика: ,,Да си хъш, означава да си мъченик!“ Никой от нас не е , но да пренесеш душата си на хиляди километри от семейство и приятели, е достойно да се нарече борба. Само така вкусът на ежедневната победа си струва. Аз лично продължавам да се уча – от себе си и за себе си, изпит с много поправителни сесии и вечно недостатъчна подготовка. Особено урокът: преглътни деструктивния си балкански инат! Но пък усилията ще си струват. Аз вярвам!

Автор: Анна Симитчиева