Първото значимо ,,обговаряне“ и ,,осъвременяване“ на основните идейно – тематични пластове в българската художествена словесност се свързва с името на уникалния по умения и светоусещане Пенчо Славейков. Силно повлиян от провокативните идеи на Хайне и Ницше, той ревизира из основи националната литература и проправя път за естетическия модел на индивидуализма. Ала както всичко останало, така и художествената реч не може статично и перманентно да се впише само в обема на едно литературно направление. Изкуството непрекъснато се изменя ,,оцветява“ в нови образни и тематични багри, привлечени от митологията, религиозната нормативност и обикновеното рутинирано битие. Това необходимо ревизиране на актуалните течения и мотиви Гео Милев нарича с амбивалентния термин,,оварваряване“. Светоусещането на талантливия поет, маркирано от влиянието на немски екпресионисти като Емил Верхан и Рихард Демел, изиграва важна роля, за ситуирането му в полето на българската литература. Гео Милев е носител на нееднозначното прозвище ,,авангардист богоборец“.
Дълги години ерудираният млад творец търси своята лична ,,ниша“ в основите на националната художествена вселена. Безспир той измисля и изпробва нечувани техники и методи в творбите си, но винаги с цел да бъде иновативен и провокативен. С написването на ,,Грозни прози“, ,,Иконите спят“,,Експресионистично календарче“, поемите ,,Ад“и ,,Ден на гнева“ от 1922г. Гео Милев разтваря нова страница в огромния том на българския литературен канон. Не логиката на реализма, а асоциативният експресионистичен тон ,,зазвучава“ в небето на родния топос.
Подел една дълга и болезнена борба с установената художествена регламентарност, авангардистът постига своята житейска и символна победа в поемата ,,Септември“, подпечатана и увековечена със собствената му кръв. Гневът и историята в интертекстуалните пластове на разглежданото произведение са обозначени като всеобемащи, структуроопределящи и смислопораждащи доминанти. Освен това те са и тясно свързани,тъй като маркират художественото единство в поемата. Гневът, от една страна, е мироразрушителната сила, която трагично поляризира българския национален топос.Той е обозначен и персонифициран в образите на двете опониращи страни, - народ и Закон. Историята, от друга страна, може да бъде повлияна и променена чрез мощен апокалиптичен и сътворителски акт. Ето защо тя е условни привлечена към мотива за гнева, чрез който става възможно реализирането на пророчествата. ,,Робът“ маркира символното и поле с кръвта си и по този начин променя хода както на индивидуалните преживявания, така и на мащабните, колективистичните събития.
Налице са множество причини, според които можем да поставим легендарната фигура на Гео Милев в контекста на пролетарската литература. Подобно на Христо Смирненски, Антон Страшимиров и редица други творци от началото на XХ век той изповядва идеята за разрушаването на настоящия нормативен ред и сътворяването на един нов свят, доминиран от справедливост, свобода, равенство и братска любов. Създаването на този митопоетичен хронотоп обаче експресионистичната естетика осмисля не като еднократен словесен и волеви акт (,,Да бъде...“), а като колективна саможертва, реализирана в открито противоборство с фигурата на злото. Тази структура на ,, обновяването“ Гео Милев е привлякъл и в конкретната творба - поемата ,,Септември“. В нейното интертекстуално единство е проследен и задълбочено анализиран именно мотивът за пътя от настоящето, маркирано от символните характеристики на нощта, към ,, снемането“ на рая от небето долу, при смъртните. Перипетиите, през които е принуден да премини колективистичният герой, представляват основните стълбове, на които се опира, сюжетната продуктивност на поемата
Открит привърженик и застъпник на универсалното изкуство, синтезиращо в себе си всички възможни мотиви от световната традиция, е авангардистът богоборец в началото на творческия си път. Ала тежките националисти и световни катастрофи, които разтърсват и най- студената и егоистична душевност, карат и самия Гео Милев да ,, настръхне'. Еднократно и окончателно помирявайки етика и естетика, поетът прекратява своите задълбочени изследвания върху същността на изкуството и се превръща в активен граждански деец и поет. Свидетелство за този нравствен катарзис е и новият вестник, който той започва да издава след погрома на Септемврийското въстание. Изключително експресивно е и името на изданието - ,,Пламък“. ,,Везни' вече не е достатъчно актуално четиво, защото светът е ,, настръхнал“ от ужасяващи и застрашаващи екзистенцията събития.
В своите поеми ,,Ад“ и ,,Ден на гнева“,предхождащи във времето появата на ,,Септември“, Гео Милев синтезира една богата гама от образи и идеи, касаещи социалната тематика. Множество от тях присъстват и в последната му творба, дори са дословно цитирани. Това означава, че поетът е формирал своя нов ценностен мироглед още преди събитията от 1923г.
Те са конкретната искра, която му позволява да ,,запали“ своя талантлив ,,пламък'. Универсалното ненадейно вижда своята действителна реализация в проекциите на конкретната историческа случка. Плакатното изображение отстъпва своето място на една драматично напрегната картина, ,,изгражда“ се в протичането на ожесточен спор между редно и нередно, ново и старо, нормативно и провокативно. Поемата ,,Септември“ заговаря пред реципиента със силата на своя ярко изразен полемичен характер. Основни понятия от националната и световната традиция придобиват нова обагреност, някои напълно скъсват със зададените им антропологични формулировки. Фигурите на Бог, на властта, на отечеството биват драматично детронирани от високия пиедестал, на който са били положени дълги години. Поемата ,,Септември“ се състои от дванадесет идейно обособени части, като седмата (,,Започва трагедията!“) изпълнява отговорната роля на своеобразен вододел, мариращ повратната точка в зародилия се конфликт. Внушението на първите шест части е организирано около пораждането на мироразрушителния гняв на роба и функционалното му ,,разгръщане“ в цялостния смислов заряд на творбата. Въведен още в началните стихове, подсилен с експресивния епитет ,,пурпурен“, мотивът за гнева фигурира във възприятията на реципиента като запалена факла, която символизира порива за промяна, за преобръщане на реда. Той имплицира мощта на въстаналия роб и по този начин изгражда едно интересно парадоксално явление. ,,Вековната злоба на роба“, която принципно се свързва с тъмнината и мрачните настроения, сякаш ,,засиява“ ,,дълбоко сред мрак и мъгла“. Именно този гняв придобива знаковите потенции на смислопораждащ мотив и ,, отключва“ потока от идейни послания, заложени в поемата. Той се отличава с подчертано амбивалентен характер. В по – нататъшната сюжетност на Гео – Милевата творба се налага внушението, че гневът е основна движеща сила и при действията на идейните противници, синтезирани в многопластовия образ на Закона. Така той се оказва причината за острия сблъсък между варварското и цивилизацията. Двете антагонистични страни използват едно и също средство за нападение и защита, ала крайните им цели са коренно различни.
От една страна на бойното поле стоят изправени децата на нощта. Те са тотално дехуманизирани, заличено е каквото и да било внушение за присъствие на човешкото. Единственияв споменат детайл от анатомията на тялото са ръцете. Ала тези неземни същества, изникнали ,, из мъртва утроба“, държат в дланите си сферата на историята. Гневът им е ,,величав“ и възкресителен, кървите им - саможертвени и свещени. Тук цивилизацията с кларинетите няма място, защото само един сплотен ,,НАРОД“,макар и създаден, за да страда, макар и състоящ се от ,,прости диви хора, е достатъчно възвишен, за да ,,пише“ с кръвта си по страниците на историята - ,,СВОБОДЕН!“. Мощта на роба е символно обозначена от автора чрез възходящата градация ,,скот като скот: хиляди маса народ''. Гневът изпълнява функцията на живителна сила в тялото на колектива, той е стимулът който движи народния ,,гигант“. А неговите разрушителни стрели са насочени към всички утвърдени и общовалидни екзистенциални опори. С вярата, фигурата на Бога, с Отечеството и правата на човека се злоупотребява, това са явления и понятия преекспонирани, загубили своята истинска същност. В този смисъл обяснимо е всеприсъствието на огъня като древен библейски и митологичен символ. При Смирненски той фигурира като маркер за предстоящата световна промяна, за настъпващия апокалипсис. В поезията на Слънчевото дете фреквентно въвежданият образ на ,,реки огнеструйни“ контурира мащабността на събитията, на Съдния ден. Подобна функция огънят изпълнява и в Гео – Милевата поема. И тук гнева е равнозначен на пламъка, той разгаря жаравата в сърцата и я трансформира в порив към свободата, към вечно и всеотдайно служене на колективния идеал. Воля, вяра и огън – това е триединството, което детерминира решителността и смелостта на роба в започналата битка.
Отначало призоваван и припознаван като последен пристан за човешката душа(,,С нами бог“ ,,-Глас народен- глас божи-“), в края на Гео-Милевия шедьовър Бог бива свален от своя небесен престол (,,Долу Бог!“). Властта е превърнала служенето на религиозната доктрина в низко средство за най- безскрупулна манипулация. В този смисъл въставането на роба срещу Закона и символизиращата го фигура на Господ е напълно адекватно. Тази идея е малък фрагмент от тялото на цялостната новаторска ,, политика“, която авангардистът предлага. Не е случаен и фактът, че той е определен като Богобореца в полето на ренесансовата идея за вярата в собствените сили и провокира отричането на всепризнати идеи и кумири. Човекът съзнава,че може сам да ,,пише“ по редовете на историята, затова и не може вече да се уповава на фигурата на Бога, която е фалшива. Времето,, днес“отваря път за нови равносметки и скотът еволюира благодарение на тях:
неудържими
страхотни
велики:
НАРОД!

Когато правим съпоставка между пролетарските поети, трябва да имаме предвид различните послания, които те кодират в едни и същи типични мотиви. Никола Вапцаров например вижда в гнева си една унищожителна стихия, която,, разяжда“човешкото в личността ,,като проказа“. В Гео- Милевата творба обаче вярата, която Вапцаров възвеличава като основна ценност и цел за индивида, е драматично проблематизирана. Поради тази причина колективистичният герой в ,,Септември“няма как да се опре на религията и да разчита на нея. Единственият изход от ужасната ,,утроба“на настоящето е възможен в реализирането на гневните намерения.
От друга страна, на баталното поле ,,плъпват“, ,,черни редици“. Това са онези, които привидно представляват народа- официалните държавни институции, издигнали над главите си знаме. На това знаме са,, извезани“ два надписа - ,,Закон“ и ,,Отечеството е в опасност!“. Цивилизацията се чувства длъжна да встъпи в греховните измерения на братоубийството, защото ,,реда и тишината в страната“ са застрашени от варварски нападения. Войниците и милицията обаче не са истинските,, поръчители“ на кървавото потушаване на Септемврийското въстание. Те функционират като марионетки, движени от нечий чужд гняв – този на властимащите, уплашени от евентуалното отнемане на статуквото. Всички представители на държавата, с години издигани в йерархията и почитани като герои, са не по – малко афектирани от ,,общия смут“, Гео Милев налага експресивната идея, че е чудесно в страната да царят ред и спокойствие. Но какво се случва, когато мирният поданик осъзнае,че е бил измамен и лъган от всички посоки? Онзи, който спре да вярва в държавата и Бога, може да се обърне само и единствено към селенията на собствената си душевност. Така той бързо прераства в ..Бог Аз“, започва да твори,, изкуството на живота“. Гео Милев в една своя статия, озаглавена ,,Модерната поезия“, твърди, че душата на модерния човек е нежна и чувствителна като ,,мимоза“. Тя не може да търси манипулативните внушения и идеен натиск. Следвайки тази новаторска схема, героите на авангардиста осъзнават себе си като ,,рушители на гнет вековен“, те изминават трудния и дълъг път от,, скот като скот“ към ,,НАРОД!. Изключително красноречив е богоборческият акт на,, епически смелия поп Андрей“, който с болка констатира подмяната на истинския Бог с фигурата на Злото- Сатаната. Гневът му се проектира във всяко едно действие, изразено с майсторски подбрана глаголна форма - ,,стреля“, ,,захрачи и плю,“ ,,нахлу и увисна“. Персонажът е единственият конкретно упоменат в поемата герой, но той е символен образ- средоточие на колективните стремления и общата саможертва. В описанията на баталистичната сцена и случката с попа Гео Милев е привлякъл устойчиви библейски и средновековни символи- бесилото, кладата. Те, заедно с куршумите, маркират три от световно практикуваните начини за пречупване на човешката воля. Уви, и трите неуспешни. Поп Андрей подобно Спасителя, понася на плещите си кръста на саможертвата на колектива. ,,Смърт на Сатаната!“ е заветното пророчество, анатемата, която той недвусмислено изрича пер врага и пред смъртта. Но дори и в напрегнатите житейски ситуации човекът да реагира импулсивно, воден от инстинкт за самосъхранение (,,Всеки да си спасява живота!“), той намира сили да скъса с конвенциите на времето ,,сега', за да насочи поглед и мощ към времето ,,утре“ - ..Септември ще бъде май!“
Пролетта се свързва с новото начало, с ,,Ханаан от Правдата обетован нам-“. Робът много добре знае правдата си. В този смисъл бунтът срещу Закона, Бог и настоящето може да бъде осмислен не толкова като отмяна на съществуващите и валидните ,,сега“ регламентации, а като връщане на стария порядък, при който всички владеят по едно малко късче от ,,Ханаан“. И тъй като никой властимащ не се наема със задачата да направи живота по – добър, робът трябва сам да се справи с това. По пътя на отричането на всички герой той познава себе си и своя огромен потенциал. Новата мисия е да се ,,щурмува“ небето и да се,, снеме“ на земята раят. Безмълвността на божествата е конкретният повод, който дава шанс на натрупалия се гняв окончателно да се ,,отприщи“ и като лава да залее небето и земята. Световен катаклизъм предстои, защото въпросът ,,Кой излъга нашата вяра!“ остава да виси в пространството без отговор. Така става и със запитването,,Прекрасно: но що е отечество/“. Щом няма ответ, няма да има и прошка. Човекът сам, с примитивни средства (,,въжета и лостове“) ще си осигури заслужения живот. Колкото и утопична да ни се струва тази идея, внушенията на поемата са толкова силни, че ни се иска да повярваме в заветното:
Земята ще бъде рай-
ще бъде!
Ето как се изгражда историята. Събитията които покриват пожълтелите страници на вековните и томове, са винаги резултат от подобни кървави сблъсъци. Тя не се,, пише“ сама, а човекът е този, който,, напечатва“ безбройните и хроники. По този начин конкретно и универсално се вплитат в един стегнат възел от от плакатни изображения и точно пресъздадени случки. В конкретната творба гневът и историята са взаимозависими. Човешките стимули предизвикват събития, но, от друга страна, едни или други обществени и социални положения пораждат конкретни емоции и реакции. И още нещо – историята се ражда от ,,сливането“ на мита и легендата, персонифицирани в колективистичния образ на народа и единично фигуриращия поп Андрей. Единствено от взаимното и съжителство с ,,величавия“ гняв може да произлезе сбъдването на пророчествата. Съдбата, припозната в известния митологичен лик на Касандра, разгръща своите повели в и чрез историческия ход на битието. Септемврийското въстание битува в съзнанието на българина именно като еквивалент на борбеност и провокативност, несъобразяване с насила прилаганата нормативност. Неговият погром обаче, макар и да предизвиква тъжни асоциации, е единственият път саможертва към възмездието. Каквото и да се случва, никой не може да избяга от съдбата си – нито Ахил, нито Агамемнон, нито Клитемнестра или Орест. В крайна сметка всички източници на зло ще бъдат заличени от лицето на Земята:
и всичко се сбъдва.

Гневът и историята в поемата ,,Септември“ полагат една нова идейно - тематична линия в полето на българската литература. Те изиграват ролята на всеобемащи символни доминанти, от чието единство произлизат всички основни внушения на поемата.
В една от своите статии -,,Небето“ - Гео Милев излага тезата си за мястото на човека в света. Той не подлежи на външни влияния, а сам ,,рисува“ картината на живота си. ..Аз – взема- грабва света...“ е максимата на способността на индивида да ,,пише“ историята. По този интересен начин Гео Милев декларира и вярата си, че в крайна сметка светлината ще проблесне ,,вотме“. Оварваряването на българската поезия се оказва за авангардиста богоборец едно предизвикателство, с което той успешно се справя. Това му отрежда сигурно място в епопеята на вечността. Ето защо той е изключително актуален и днес, когато нашите въпроси към света отново остават без отговор.

Автор: Елица Йовчева