Чрез езика човекът е съхранил най- голямото си богатство, възможността да споделя мисли, да изразява чувства, да вдъхва и укрепва вяра, да вдига на борба, да завещава идеали.
Той се превръща в телеграма или писмо, в беседа или лекция, в роман или филм. Чрез него ученикът и писателят, артистът и героят се приземяват при нас или пък ни изискват до себе си. Понеже тук не могат да се включат самите произведения на словото, ще се задоволим да ч чуем мисли на различни езикови строители. На българската писмена бразда, заорана от Кирил и Методий, са напрягали ум безчет народни чада, несломени от житейските несгоди.
Това са били писатели, езиковеди, монаси, учители, философи, учени – народът.
Предлагаме ви да се запознаете с мисли за езика, изразени от най – видните ни езикови строители. Подредихме ги по хронологическия принцип. Дава ни се възможност да преценим как българинът е преценявал езика си, какви грижи е полагал за усъвършенствуването му през този дълъг период – от 9 ти век до наши дни.
Като се съобразяваме с факта, при какви условия са работили древните ни езикови строители ( техният кабинет обикновено е била манастирската килия), не може да не се удивим от подвига им, бележещ началото на нови явления: създаването на азбукаи писменост, разгрома на триезичието, формирането на енциклопедическото мислене, появата на първата печатна книга, вестник, списание, речник.
Във всеки паметник на българската писменост се разкрива някоя от чертите на българската култура: високо демократичния характер на българската писменост: силно развитият езиков усет на първостроителите и последователите й: блаженото удоволствие на българина, изпитвано от книжовният труд; умението да се превежда от чужд език, когато току- що се създава писменост на родния: голямата взискателност към двете форми на езиковата култура ( писмената и устната): неутолимият копнеж да се обедини разпокъсана майка България...
В годините на двувековната и после на петвековната ни робия езикът е бил най – важното средство за съхраняване на българщината. В съзнанието на тогавашните езикови строители думата език, народ се възприемали като синоними.
Преклонението пред родното слово се е превърнало в завет към езиковите строители през следващите епохи. Когато се утвърждава българският книжовен език, Л. Каравелов отбелязва: ,,В езика като в огледало се види самият народ...“, а в годините след народната победа Ив. Леков прави извода: ,,Културата на речта е огледало на езиковата политика на обществото.“ Към цялото ни съвременно общество обърна своето ,, Вълшебно огледало“ писателят Н. Хайтов. Българският език е наша национална гордост, която задължава всички, особено най – младото поколение българи, грижливо да изучават, старателно да прилагат законите му в речевата си практика. За тази ежедневна, високо патриотична работа ценни насоки се съдържат в думите на един от майсторите на словото – Л. Стоянов: ,, Днес нашият език за щастие няма ,,хулници“...
Затова пък негови неволни зложелатели са нехайството и липсата на достатъчна грижа за всестранното му усъвършенствуване, за неговото ,,събиране“, тълкуване, за ,,очистването“ му от чужди влияния, грижа за все по – дълбокото му изучаване, за повишаване културата на нашия език.