Корените на българската народна медицина трябва да се търсят в далечното минало, още преди основаването българската държава. Традициите в тази област са изградени още от времената на древните траки, които усвоили знания от културата на народностите перси, келти, скити, гърци, римляни и араби. За развитието на лечителското изкуство през онези епохи се съди по писмените паметници, оставени от някои народи, и по намерените археологически находки.
На територията на България при разкопки на надгробни могили от времето на траките са намерени хирургически инструменти, по които може да се съди за равнището на тогавашната хирургия и медицина. От времето на траките у нас са намерени останки от светилища, свързани с култа кум Асклепий, който тогава е бил почитан като бог на лечебното изкуство. С идването на славяните по земите на Балканския полуостров към традициите на народната медицина на траките се прибавят нови елементи. Славяните придават на лечебните процедури и религиозен характер, което съвсем не означава, че те не съдържат рационалност, постигната в резултат на дългогодишен опит. Има данни, че славяните са използвали лечебни средства от растителен произход - ела, бряст, липа, върба, явор, бреза, дрян, пелин, шипка, глог, жълт кантарион, хрян и други. Те познавали различни отрови и упояващи растения, както и билки, предизвикващи повръщане. С екстракти от чемерика намазвали острието на стрелите си по време на война. Като упояващи средства използвали мака и конопа. Повръщане предизвиквали с помощта на бръшлян.
Прабългарите приели не само езика на славяните, но и цялото културно наследство, натрупано на Балканския полуостров от различни цивилизации. От своя страна към него те прибавили и свои методи на лечение - те добре владеели способи за даване на помощ на ранените по време на сражение. Много от тези методи са преминали в народната медицина на славянобългарите.
По-късно, в средновековна България, народната медицина е претърпяла определено развитие, за което се съди вече по книжовни източници, останали от онази епоха. Оттогава датира първата преведена медицинска книжнина, която е била разпространявана заедно с църковно-богослужебните книги и с тези по природознание, история и философия. След покръстването на българите и утвърждаване на християнството по нашите земи били създадени първите школи, в които се преподавало не само филология, но и естествознание. Такива били школите в Преслав и край Охрид, а по-късно в манастира "Свети Козма и Дамян" в околностите на Битоля, както и в Бачковския и Рилския манастир. Единствен книжовен източник по това време, в който се говори за приложението на българската народна медицина, е въпросникът на цар Борис (първи), изпрратен до папа Николай (първи) в 869 г. След него Йоан Екзарх (9-10 век) в книгите си "Небеса" и "Шестоднев" е оставил авторизирани преводи за изучаване на човешкото тяло и за лечение на болестите му.
Климент Охридски - създателят на първата висша школа в България, познавал средновековната медицина и сам се занимавал с лечение. През втората половина на девети век в Климентовия манастир в Охрид към школата била създадена и лечебница. От написаното от Климент Охридски "Слово за светите лечители козма и Дамян" може да се съди за прилаганата дотогава медицина.
В началот она десети век голяма известност като лечител получил Иван Рилски от Рилския манастир, където лекувал най-различни недъзи. Негов съвременник е Гавраил ЛЕсновски, който събрал много знания в билколечението. С голяма популярност по онова време се славел Йоахим Осоговски, който живял в Сарандопорския манастир край Крива паланка. През 11-12 век в югозападните български земи е живял и лекарят Евстатий, който оставил недовършен ръкопис с описание на различни болести и лекарства.
От 1073 г. датира руската книга "Изборник Светослава", която е превод от българския "Сборник на цар Сименон". В него е развит и раздел за лечение с билки.
За развитие и популяризиране на лечителството в средновековна България допринесли много богомилите. Самият поп Богомил (Йерехемия) е бил лечител. Богомилското съчинение "Зелейник", написано през десети или единадесети век , е особено ценно и съдържа съвети за лечение с билки, мед и други при различни заболявания. Измежду богомилите най-значим като личност бил Василий Врач с произход от селата около Охрид. Той получил подготовката си в школата и лечебницата на Климент Охридски, където имал възможност да се учи и практикува и където усвоил и лечебните методи на арабската медицина. Василий е оставил широка диря след себе си не само като лечител, но и като идеолог и проповедник срещу потисничеството на феодалната власт и срещу безправието на крепостните селяни, заради което е бил изгорен жив.
В средновековна България специалисти в областта на лечението били предимно служителите на религията. Освен тях с лечение се занимавали и народните лечители, които използвали богатия си житейски опит и знанията, унаследени от старите култури и предавани от уста на уста.
След падане на Втората българска държава под османско владичество духовното развитие на българския народ било спряно. Покорената и разрушена с огън и меч страна станала огнище на болести и епидемии. Обезправеното българско население било принудено да живее в схлупени и нехигиенични жилища, унищожени били старите тракийски и римски водопроводи. През мрачния период на османското владичество са отбелязани 44 чумни епидемии, на които станали жертва цели села. Разпространени били някои кожни заболявания, малария и други. През тези тежки и трудни времена българският народ търсел спасение за здравето и живота си в манастирите и при народните лечители. Тогава традиционната народна медицина играела изключителна роля за поддържане жизнеността на бъдните поколения и за просъществуването на българския народ. Народните лечители лекували с билки, давали съвети за водолечение, използвали някои минерали и животински продукти, мед, восък и други, а нерядко лечението било съпътствано с мистични и религиозни ритуали.
Първият български лекар, получил оразованието си на запад, е доктор Никола Савов Пикало (1792 - 1865 г). От времето на робството са известни 19 ръкописа на народни лекарсвеници, които датират от 18-19 век. Съставът на повечето от рецептите е от лечебни растения.
Известен народен лечител през втората половина на 19-ти и началото на 20-ти век е йеромонах Неофит Калчев от село Орешак. В своята автобиография той пише, че най-напред се е учил от майка си и баба си, които били народни лечителки. По-късно негов учител бил отец Матей Петров от село Ново село, който бил 8 години в Света гора, а когато се заърнал в България, ходил от град на град и от село на село да пробужда народа за борба против турската тирания. Той превел от гръцки книга за гръцката медицина. Пак в биографията си Неофит Калчев съобщава, че след Освобождението в периода от 1877 до 1917 г. докторите, фелдшерите и аптекарите, представители на официалната медицина в България, отрекли употребяваните от него билки, но той бил уверен, че няма да мине много време и те сами ще го потърсят, за да се възползват от тях.
През втората половина на 19-ти век йеромонах Неофит се ползвал с голяма популярност, а след Освобождението издал книгата "Народен домашен лекар", която претърпяла пет издания. През същото време живял и работил и народният лечител Марко Павлов от село Чекале. Негови съвременници твърдят, че той имал значителни успехи като лечител и че познавал добре билколечението.
От времето след Освобождението изтъкнат представител на българската народна медицина е Иван Раев от село Шипка, Казанлъшко. Бащата на Иван Раев също се занимавал с билкарство. Като гурбетчия Иван Раев стигнал чак до Цариград. Докато пътувал из страната, той обогатил знанията си и усвоил голяма част от народната мъдрост, свързана с билколечението в България. Известен в своя край като народен лечител, той създал оригиналното лечение на сънната болест с винен извлек от лудо биле, което е известно в цял свят под името "българско лечение".
Друг изтъкнат народен лечител е Петър Димков, роден в София на 20.03.1866 г. Той наследил от майка си интереса и любовта към народната медицина и природолечението. Голяма негова заслуга е, че в продължение на почти 80 години събира, обогатява, попълва, записва и систематизира огромния народен опит в областта на природолечението. През 1931 г. е издал книгата "Практически съвети за правилно лекуване по метода на ЛуиКуне", а малко по-късно - "Наръчник по природно лекуване и живеене" в 3 тома, който претърпял 4 издания (1932, 1933, 1935, 1939 г.)> През 1977 г. е отпечатал тритомен труд "Българска народна медицина, природолечение и природосъобразен живот" под редакцията на професор Ст. Тодоров. През 1980 г. Международната организация за психотронни проучвания с център Люксембург удостои Петър Димков с диплом за дейността и трудовете му, които представляват ценен принос в областта на природолечението, а през 1981 г. Държавният съвет на НРБ го награди с орден "Кирил и Методий" за изключителния му принос за събиране и съхранение на опита на народната медицина.
За народната медицина е характерно, че емпиричните светедия за лечебните растения и за други лечебни средства, целящи, от една страна поддържане на добро здраве, а от друга, предотвратване и лечение на заболяанията, се предават на поколенията устно. Само малка част от тези сведения са закрепени в писмени източници под формата на малко достигнали до нас ръкописни лекарственици и домакински ръкопис.
През всички тези периоди от историята на нашия народ билколечението и народната медицина са имали своето значимо място. Те са били винаги ценни помощници на нашите хайдути, бунтовници и въстаници, на нашите партизани и ятаци, на нашите бойци по време на война.
Народната медицина и билколечението в България се оценяват като едно от най-големите богатства на нашия народ, което е свързано с живота и борбите му през вековете. Днес в целия свят се разтварят широко вратите за фитотерапията, или билколечението, а у нас се създават достатъчно възможности за приложението и разумното използване успоредно с методите на официалната медицина.
В нашия век след един период на "химиотерапевтична интоксикация", в който в резултат на епохалните постижения на синтетичната химия възможностите на химиотерапията неоправдано се преувеличиха, фитотерапията отново зае своето място в съвременната медицинска наука. Голяма част от изследователите и лекарите скъсаха с приеманото едва ли не за израз на добър тон в научното общество презрително или поне пренебрежително отношение към възможностите, които предлагат на терапевтичната наука лечебните растения.