Настъпи китна пролетта
и между горските листа,
от рано Славея чудесен,
запя омайната си песен.
Цветята вече разцъфтяха,
ливадите раззеленяха,
звънят в поляни, по бърда,
от рано първите стада.
Закука Кукувица сива,
зашета мравка работлива,
по пътя от лъчи облян
закрачи весел Жаборан.
И бърза, бърза сред полята,
да се окъпе във реката,
та като чистите листа
и той да светне с пролетта.
Ала ей, че на самия бряг
бе кацнал щъркел дългокрак.
Той важно клюна си отвори
и на Жаборана заговори:
- Драги ми съседе, добър ден!
Като имаш жаборняк зелен,
имаш ли си булка хубавица
да ти гледа твоите дечица?
- Имам, братко, имам, хем каква, -
и дордето промълви това
изведнъжка цопна във реката,
та на щърка не видя устата...
Баба Жаба - врачката позната,
имаше си къщичка в гората.
преди слънце билките береше,
а на месечина ги сушеше.
С тях цереше жабчета и жаби,
бръмбарчетата и мушици слаби.
Баба Жаба диреха я всички -
Мравки и Щурчета, и Пчелички.
Много стара беше Жаборана,
и едва подскачаше, горкана.
Сутрин като тръгне по гората,
вечер се прибираше с торбата.
Но дойдеше ли болен от полето,
помагаше ѝ доктор Тик - джуджето.
Така веднъж пристигна Жаборан на Щъркела от клюна изподран.
- За помощ ида - вижте ми краката - пострадах на злосторник от устата.
И доктор Тик не чака, а побърза
и раните на Жаборан превърза.
Закапа тихо пролетен дъждеж
и засиня полето от синчец.
Сред него крачи, крачи Жаборан,
разтворил нашироко дъждобран.
- Сега ще идем, Жабчо, на игра,
при Славейко, в близката гора.
Ще спрем за малко в щъркелово блато,
където цяла пролет, цяло лято,
от тъмно още твоите сестрички,
надпяват се със веселите птички.
Ти ще останеш на игра в гората,
пък аз ще сляза долу на реката.
Тука във водата
учеха децата
с трепет и вълнение
хоровото пение.
Старият Жабок,
очилат, висок,
нотите познаваше
и ги преподаваше.
Ала тези жабички
бяха твърде слабички,
затова и той -
караше със бой.
Но след дълго крякане,
изпити, протакане,
ей ги пеят всички
първите песнички...
Жаборанчо в близката горичка
срещна мила, синеока птичка.
Гледа, гледа, па се покатери
и на клона бързо се намери.
- Птиче, птиче,
мъничко момиче,
що така на слънцето се грееш,
пък си мълчаливо и не пееш?
- Вече умори ми се гласеца,
пък и ще събудим баба Меца...
Ако чуе, ще ни лапне двама,
в нея, Жаборанчо, милост няма.
Ти защо си сам в таз горица?
Нямаш ли си майка хубавица?
- Моя татко тука ме остави
да почакам, а пък ме забрави.
Ще отида после на реката,
там ще го намеря при децата...