Ето, леко то небето
над горите и полето
по прозорци и градинки
падат белите снежинки.
И застелиха земята
бели станаха цветята,
бели сънища сънуват
и в просънища бленуват.
А снегът ги топли, грее,
в зимна люлка ги люлее,
с чудна, тиха песенчица
сгрява тяхната душица.
До снежинките напето,
ей го весело Врабчето,
чурулика и се чуди,
кой в гнездото го събуди.
- Хей вий, хей снежинки мили,
що така сте подранили?
Клони и листа покрихте
със сребро ги посребрихте.
- Колко щете си валете,
мама лятос ми оплете
шапка, шалче и елече,
зимас да не мръзна вече...
Летете ранобудни,
вий ангелчета чудни,
вий сладките дечица
на Зимната царица.
От нейните палати
вий идете крилати,
вий идете със песни
и радости небесни...
Що носите кажете?
- Ний носим бяло цвете
и плодна мразовина,
и весела година...
Ний идем със поръка
да няма вече мъка,
а радост по полята
и здраве за децата.
- Отбихме се малко при вас на почивка,
на отдих при бялата зимна покривка.
Така ли е винаги тук заледено
и толкова пусто, и толкоз студено?
- Така е, така е по нашта родина,
така е, снежинке, през цяла година.
При нас сладкопойните птични не пеят,
лъчите на топлото слънце на греят
и няма да видиш ливада зелена -
отвърна любезно, спокойно Тюлена.
От снежинки клоните зелени
белнаха се чудно посребрени.
Срещу тях опулен като мече
гледа, гледа Снежното човече;
гледа и не знае що да стори,
нито мърда, нито пък говори.
Малките Снежинки си играят,
но какъв е тоз човек не знаят -
бял, усмихнат и със нос червен,
със чадър и шапка пременен.
Като бели пеперуди,
ей ги палави и луди,
хванаха се за ръчица
и запяха песенчица.
Звънна весело небето,
залюля се ширинето,
в снежното поле широко
чу ги цвете белооко.
И честито ги прикани
там на глухите поляни...
Хванаха се от сърце
и му друснаха хорце...
Ето три Снежинки уморени,
кацнали на клоните зелени,
смаяни поглеждат от елхата:
ангелчетата малки сред гората
идат пак децата да даруват,
нали Бъдни вечер ще празнуват...
Затова са тръгнали самички,
Дядо Коледа посрещат всички,
с него да отидат да празнуват,
щастие и здраве да даруват
и във всяко джобче по жълтица,
а във къщи - песни и дечица...
Но скоро в близката горица
закука първа кукувица,
а тук-таме по дървесата
листиха весели листата.
Подаде се под снеговете
най-ранното, най-свидно цвете.
То бе Кокиченцето мило,
избързало и подранило.
Снежинките като видяха,
уплашиха се и заспаха,
с полята тихо се простиха
и бавно, бавно се стопиха.