Снощи, както преписвах свойта нова поема,
ужасяваща мисъл
ми дойде отдалече.
проверих и оказа се, че на същата тема
преди време съм писал
почти същото вече -
пак поема, пак сатира, пак добра като стих,
но като ги сравних,
току-що сътворената се оказа по-лоша,
тъй че с три ядни извода я захвърлих във коша.
Първи извод. - На вятъра цяла седмица труд -
или имам алцхаймер, или просто съм луд!
Втори извод. - Щом писал съм преди по-добре,
то машинката вече се налага да спре!
Трети извод. - Понеже и във двете поеми,
през годините писани все на същите теми,
съм правил на бъзе и
коприва недъзи,
които във втората избуяли са даже,
очевидно би трябвало този факт да ми каже,
че не само трудът ми е отишъл на вятъра,
но подобна е ползвата и от цялата сатира!
Тъжен миг. Но след малко два сполучени стиха във новия текст изведнъж породиха
други мисли във мен. И сред тях беше таз,
че трябва все пак да издигаме глас
против злот ос надеждата, че светът ще оправи
свойте грозни, ужасни, отвратителни нрави,
който все повече напоследък, уви, ми
изглеждат изконни и неоправими...
Неоправими? Но ако пък
само тъй ми изглеждат? Отчаяние, млък!...
Тъй си мислех и мислите ми бяха сладко-горчиви
и със мисли такива, противоречиви,
посегнах към кошчето и листата извадих.
бяха доста измачкани, но със длан ги изгладих,
пипнах нещо във тях
и си казах на смях:
- Пооправих го чат-пат,
за да го "отпечатпат". -
Но лекарство за всичко тези смешки не са
и невесела жичка
ми звънтеше в гласа...