1
Колко бързо планинската привечер слиза!
Притъмня - и припламнаха щедро под нас
светлините на София - ярко и близо -
в приближената в ранния мрак равнина.
А зад нас планината огромна тъмнее.
И е тихо. И друго е всичко по мрак...
Ти ли тъй спотаено, томително пееш?...
Не, Страхил, не вълнувай сърцата ни пак!
Тая песен...Ни дума дори не разбираш -
по-добре - тъй сърцето във нея звучи,
а в гърдите любов и тъга се набират -
ще извикаш... А слаб и притихнал мълчиш...
И си сам. В тоя час всеки сам е, в забрава.
Само тихата песен ни слива в едно:
в тоя град нещо скъпо е всеки оставил
и се връща при енго със ранната нощ.
Потъжи, помечтай...
Но омраза сърцето пронизва:
кой прокуди ни -в нашата родна страна?...
Ех, ти, град, тъй обичан и толкова близък.
Тъй далечен, враждебен за нас...
2
Градът бе тук. И в миг изчезна?
къде са веселите светлини -
ту гъсто, гъсто - на съзвездия,
ту пръснати, ту наредени в дълъг низ?
Далечен, непонятен шум ни сепва -
в дола ли вятърът дълбоко забуча?
Не, не, сърцата се заслушват с трепет
как на вълни приижда тътен величав.
И стигва всичко. Само тоя тътен мощен.
И даже Стара планина мълчи.
Не бухват светлини - и още, още! -
и затрептяват в жълти, падащи лъчи.
И тътне гръм - зловещ, дълбок и тъмен
И втори, трети...яростно бумтят.
В небето огнени езици лумват.
Градът цъфти във страшна красота.
Огромни, яркосветещи фонтани
издигат се и затрептят за миг,
почервеняват, потъмняват странно
и се разсипват в гаснещи искри.
Но лумват пак. И тежкият бумтеж не спира...
Стаили дъх, ний тягостно мълчим -
на гърлото ти всеки звук замира
и гледаш устремен, с премрежени очи.
Но някой в тъмнината казва ядно:
"Да бият още!... Нужно е това!"
За миг избухваме в жестока радост
от дръзките, смущаващи слова...
3
Като буря на запад със рев ураганен
самолетите стихнаха в зло тържество.
Докога като кървава, дишаща рана
ще гори над града зарево?
В тишинта забравени мисли прииждат.
Ти потръпваш: какво ли е станало там?...
И внезапно сред огъня майка си виждаш -
как безумна върви в пустошта.
А безоките къщи зловещо са зинали.
Състарените хора са неми и зли:
с тъмна, сляпа ненавист домът им е сринат -
и децата ли тук врагове са били?...
И нелепата радост сега потъмнява,
и се чувствуваш малко виновен дори -
в тоя град нещо скъпо е всеки оставил,
тоя град малко ли твои другари е скрил?...
Той е наш. Изранен и под бомби погребан,
изоставен, предаден - сред огън и дим, -
той лежи и спасение чака от тебе -
и враждебен, и болно лбим.
Ни ще помним това. Тая нощ неспокойна
с колко мъст и безсилна любов ще гнети...
Но когато се хвърлим във боя,
и за теб, роден град, ще мъстим!