Над нас Мургаш израства мощен,
небето синьо с плещест гръб подпрял.
Повява свежест старата гора -
закрилница през много дни и нощи.
А долу - жарък ден. Блести полето.
Над белите притихнали нивя
запалената ярка мараня
изтича в хоризонта светъл.
Лежим - и всеки в някака омая:
от слънцето, от тия дъхави треви,
от селянина с развълнуван вид,
що из селцето пропълзял е тайно.
...В селата - пак войски, провал, блокади,
а утре по Мургаш ще търсят пак...
И едър, като планината як,
той става и нарамва свойта брадва.
И шепне трескавЛ много, много да се пазим,
и всекиго прегръща, като син.
А не помисля, че да ни спаси,
той сам покрай смъртта е лазил...
Уж твърдо бе сърцето ми на воин -
какво ме развълнува тоя ден?
...Ятакът тръгва. А с любов край мен въздъхва някой "Ой, родино моя!"...
Мургаш,
юли 1944