1
Разбелва се.
Повява изток
и ранна хладина струи.
Трепти росата -
чиста, чиста -
по тъмнолистите брези.
Полянката е сънна,
скрита.
лух удар в сухата земя -
копае Сашка -
до брезите,
копае гроба си сама...
Зад нея близо е залегнал
стражар,
до него - зъл агент,
(От шмайзера не ще убегне -
те бдят сега със взор студен...)
2
А цялата гори.
До смърт,
пребиха я.
(Мълчи, отрича!)
По цялата моминска гръд
се сплитат синини от бича.
Как парят босите крака -
подути,
в грозни,
гнойни рани...
"Ах, мислила ли съм така -
мен жива,
жива да ме хванат"...
И стиска сините уста,
да не отпадне тя се сили:
"Ще бъда твърда
пред смъртта!"
А пък животът -
толкоз мил е...
"Нима борбата с мен ще спре?
Но идат дни
щастливи,
мирни"...
Как тежко е да се умре
през май
на седемнадесет години.
3
Какво тък устните разяжда,
изпукани,
защо кървят?
И как горят...
О, тая жажда -
по-страшна от самата смърт...
А клончетата -
как се свеждат!
И по зелените лита,
до болка примамливи -
свежи
кристални капчици блестят...
Но ето -
капките едреят...
не, туй са бликнали струи
на изворче...
Шуми и пее
Как мами то - ръце простри...
И в тъмен порив тя се впусна,
в листата жадно устни впи...
Но миг -
тъп удар я отблъсна.
Проблесна и я ослепи...
4
Нахвърлиха се -
зли, свирепи.
И ударите пак плющят,
но сините очи не трепват,
немее
свитата
уста.
"Ще бягаш, а?
Ти, кучка мръсна!" -
агентът бесен изрева.
С крака си грубо я разтърси
и блъсна малката глава.
...И тя въздъхна -
издълбоко
изплавала,
на тежък мрак.
небето пак е ведрооко
и всичко става ясно пак.
5
Копае Сашка...
ОПтмаляват почти детинските ръце.
Как погледът се замъглява,
как бие морното сърце.
...И гласове далечни слуша...
Живяла ли е тя това? -
Тютюневият склад е душен,
все клюмва тежкта глава...
Не - туй е в селото,
в мазето.
Сълзят студените стени.
Те бият с дни
от бяс обзети,
и вика тя смъртта си с дни.
А после...
проснаха я диво
и взеха ѝ
сред смях и дим -
това,
що пазеше свенливо
за чакания свой любим...
6
А ето
Витоша това е.
Ечи момински
волен смях
и милите треви ухаят,
и диша топлата земя.
И песни.
После той -
Желязко -
започва бодро: Йохан...
"Ах,
то бе тъй отдавна -
лятос,
тогава тръгнах аз насам...
А мама...
Как ли ме очаква!
Прости ми,
майко,
съгреших -
не ти обадих.
Знам - би плакала,
а тъй - все още се тешиш.
Да можех,
майко,
с колко нежност
целувала те бих сега,
бих галила косите снежни,
очите - с тихата тъга..."
7
Ала с вик я пробудиха:
"Стига!
Изправи се
и гледай към нас!"
(И убийците нещо си смигнаха)
Тишина...
тишина...
тишина...
Но отново познатото:
"Казвай!"
(Зее шмайзерът в точен прицел...)
...Онемей!
Изтърпи!
Не приказвай!
Не вълнувай се,
младо сърце!...
"Ти кажеш ли
вашите где са?
Инак,
знай -
със света се прости!"
По върхарите слънце проблесва.
Със брезите тих вятър шепти...
8
А далече - Мургаш руменее
в ранно слънце -
закрилник и свой.
Те са там.
Те говорят за нея
и припомнят последния бой.
...Тя безшумно върви, пред отряда.
Само съчките сухо пращят.
Изведнъж -
нещо щракна.
Засада!...
А в патрула -
Желязко и тя.
-Залегни!
Тишина!...-
Ала късно -
от куршуми земята завря...
Тя от спусъка пръст не отпусва
и коси връхлетелия враг.
И задъхва я трескава радост,
И сърцето в земята тупти:
Ще ги спрем..
Не видяха отряда...
-Подлеци!
Не, не ще ви простим!...
В миг -
засечка!
Не,
няма патрони!
А Желязко -
с пробити гърди.
Но докато врагът я догони,
бе отрядът далеч, невредим...
-... Нека стрелят сега!
Да забравя!...
Нека стрелят -
отряда спасих! -
и главата си гордо изправи,
по правичка оправи коси.
"Те са вред!
Чуйте:
пее Балкана -
с бойни песни
в победи
вървят!
Стреляйте!
Ала те ще останат
и за всичко
без жал
ще мъстят!"
9
И дол след дол с тътнеж повтори зловещ и сух,
разкъсващ грак...
И сякаш стисна в скръб простора,
и стана тихо,
тихо пак.
В очите слязло е небето.
Тя тъй спокойна е в смъртта.
И само там,
гдето спря сърцето,
две струйки топла кръв блестят...