П.Р. Славейков беше познат в цяло Тевненско като човек твърде милостив, състрадателен към немощните и злощастните и въобще човеколюбив. Аз мога да наведа сума случаи, за да покажа тия черти на неговия характер; но засега ще спомена два твърде характерни на които лично съм бил свидетел и които са ми оставили дълбоко впечатление. Единият е отдавнашен, от времето на учителствуването му в Трявна, другият - двадесет години по-сетнешен, от времето на войната.
Беше през 1861 или 1862 година, не помня обре. Славейков беше осъден в Търново от хаджи Димитра Мишона, вден търговец, да заплати 25 000 гроша, по поръчителство за братята си - Марин и Панайот Вачеви, - които работеха бащиния си занаят - казанджилъка. Славейков бе учител в Трявна и за да го не теглят по затворите (турците затваряха длъжниците), намисли да бяга в Цариград. Той всичко бе нагласил и бе разнесъл слух, че отива в Търново. На тръгване той се отби в училището, да се види и да каже "сбогом" на обичния си приятел Койо Витанов, който него време беше учител. Случайно бях и аз, та присъствувах на раздялата. Във време на разговора им дойде при тях някой си Налчо, колибарин от Йововци. Калчо беше човек с грамаден ръст, гърдите му - вълнести като на овца. Той никога не си закопчаваше антерията, беше малко късоглед и за него се разказваха много работи, особено като ловец на мечки. Един ден той отишъл да издебне да улови живи мечета на една мечка, която знаел къде се била още нила. Калчо, като предполагал, че мечката не ще е в дупката си, а навън, влязъл смело там, но изведнъж бил изненадан от страшния рев на майката, която, изправена на задните си крака, тръгнала връз него. Той нямал друго оръжие със себе си освен един нож, и то направен за сечене, а не за мушкане. За бягане не можело да се мисли и се захванала жестока борба, която се продължила около час и свършила с това, че мечката била повалена на земята и убита. Това свършено, Калчо, раздран и разкървавен, измъкнал мечката вън, изловил мечетата и си отишъл. Не знам отгде-накъде, Калчо познаваше Славейков и му бе приятел. Види се, колибаринът ще да е бил поверен в делото на Дядо Никола, в което е участвувал и Славейков, та оттам са се знаели. Калчо бе западнал, та нямало с какво да плати дажгията си (20 гроша). Поради това той бил повикан в конака, гдето му било казано или да намери да ги плати, или ще го запрат. Като нямаше от кого да земе, той беше дошъл да иска 15 гроша назаем от поп Коя, който беше поп на Йововци, та наедно с 5-тях гроша, които имал, да си плати данъка. Поп Койчо обаче не искаше да му заеме пари, тогава Славейков бръкна в джеба си и изтърси всичките си пари, които имаше. Те бяха около 11 гроша, все рупчета и ирмиличета, та не стигаха. Славейков се обърна към поп Коя и му поиска 4 гроша в заем. Като ги получи, той даде 15 гроша на Калча, който със сълзи на очи му благодари и весело се упъти към конака. Тогава поп Койо се обърна към Славейков с тия думи: "А бе какъв човек си ти? На главата ти огън гори, от тебе искат 20 000 гроша, ще вървиш на път, а остава без пари, без пул." "А бе, очка, какво ще се грижа - отвърна Славейков, - 20 гроша на мене какво ще ми свършат, а нему, на Калча, ще свършат работа. Нека се орахати човекът".
Друг случай. По време на войната за освобождението Славейков, както всеки знае, избяга от Стара Загора гол като пръст. Княз Черкаски го назначи за началник на Трявна и на околнята с особена мисия да наблюдава чрез съгледатели движенията на турските войски, които държаха южните поли на Балкана, и да се грижи за големия брой бежанци, които бяха избягали от нашествието на Сюлейман паша. Като управител, в ръцете на когото беше концентрирано цялото управление, той прибираше и приходите, които влизаха в управлението - най-вече от продажбата на заграбен добитък. Ето как Славейков се разпореждаше с тоя приход: Когато вечер късно излизаше из управлението да си иде дома, бежанците, мъже, жен, деац - много от които лично го познаваха и знаеха характера и слабостите му - изведнъж го заобикаляха и почваха да му се оплакват, че нямат хляб, дрехи, дърва и прочие. Обикновено Славейков прибираше със себе си и приходите, постъпили през деня, понеже положението беше много неопределено; управление всъщност нямаше, нито място и сгода за съхранение на парите. Щом бежанците почваха да му се молят и да плачат, той вадеше из джебовете си пари и раздаваше всекиму наспроти нуждите, както ги знаеше или както ги научеше. Обикновено се случваше тъй, че догдето стигне дома си (къщата му бе на горния край на селото, а конакът - малко по-настрана от центъра), не му оставаше ни рупче в джеба и домашните му неведнъж са оставали без хляб и са се принуждавали да заимствуват от съседи за вечеря. Случи се веднъж и това: бежанци повечко бяха го обиколили, а приходът него ден не бил толкоз значителен. Като раздаде колкото пари носеше със себе си, останаха някои, на които нямаше що да даде. Бежанците в своето невеженство не можаха да преценят, че джебовете на Славейков не са неизчерпаеми, макар да е представител на руските власти, и като мислеха, че има пари, но не иска да им даде, изказаха му сръдни, неудоволствия и обвинения в пристрастие, дори в злоупотребление на царските пари. От друга страна, приятели и ближни негови, които гледаха на работите от практическата им страна, се чудеха на Славейков за пълното му безгрижие по отношение на себе си и своите. Те го изобличаваха в противоположен смисъл, като му напомняха, че сега е време да се ползува и той от положението и да туря настрана "бели пари за черни дни". Като не можеха да си изтълкуват неговото поведение, гдето всичко, което получаваше, раздаваше на бежанците, за да му пивлияят да пригоди и за себе си - те дори го плашеха, че един ден властите ще поискат сметка от него и че той се излага да му продадат и едничката къща, която има. "Какви по-черни дни от тези ще дочакаме? - им отговаряше Славейков. - Светът на огън гори, хората гладни мрат, а вие сте седнали да ме карате да трупам пари. Тези пари, които раздавам, са от плячка. Стоката е взета от тия злощастни хора, на които не повръщам нито едно на 100. Щели били да ми продадат къщата - аз ще се гордея с това, че и къщата, която съм имал, и тя отишла за народа." И тъй, Славейков, колкото време стоя в Трявна, наистина не излезе от ония патриоти, които разбират наопаки патриотизма, и макар че и той бе от пострадалите, макар че изгоря и излезе гол на Заара, както и толкоз хиляди други - грижите му бяха повече за другите, за народа, отколкото за него си. Защото, ако и да му минуваха на ръка, безотчетно, доста суми, той не рачи да се възползва от тях, макар че имаше пълна възможност да направи това, ами сам живееше оскъдно в старата си къща, която остави в същото положение, в което е била пред 80 години, каквато е и днес - без дюшеме, с раззинати врати, счупени тавани, ниски прозорци и разсипани дувари.