Ренесансът в Европа е епоха на духовно и културно възраждане, но също така и на странствания и открития. Някои пътувания са с цел човек да открие себе си, други са поход към вечна слава, но и в двата случая най-голямото препятствие е едно и също.
Вечната слава е заветна цел за много велики личности още от зората на цивилизацията и е вдъхновявала небивали подвизи. Но пътят към нея е трънлив. Въпреки това наградата си заслужава - човекът най-после намира своето предназначение и мястото си в света. В хода на своя живот всеки от нас ще трябва да се сблъска с най-върлия си враг - самия себе си.
Желанието на човека да остави своя отпечатък в историята е мечта, вдъхновявала хората с еднаква сила и през Античността, и през Ренесанса.
В годините между 336 и 323 година преди Христа Александър Македонски започва епичното си пътуване, с цел да завладее и покори познатите страни, той достига далеч на изток, отвъд картографираните предели. И той, като всички хора, се е страхувал не от смъртта, а дали идните поколения ще говорят за него. В хода на пътешествието си той облагородява завладените земи, като построява множество градове и оставя безброй архитектурни паметници, достойни за нашето възхищение. Това ни навежда на мисълта, че Александър не е бил просто поредният завоавател, той е искал да промени света, да го направи ако не съвършен, то поне по-добър. Неговият завет е оцелял и до днес и все още вдъхновява смели личности.
Скромният идалго Алонсо Кехана или познат още като Дон Кихот, се отправя на епично приключение, което представлява неговия опит да промени света. Въпреки огромното си желание и душевна сила той остава неразбран, защото суровата реалност, в която живее, обрича намеренията му на провал, но фиаското му не е пълно.
И Александър Велики, и Дон Кихот, смятани за безумни от своите съвременници, постигат своята цел - имената им ще бъдат запомнени и ще бъдат предавани на поколенията като вдъхновение за бъдещи подвизи.
Но има и един друг вид пътешественици, чието начинание, да разберат същността на човека, е не по-малко грандиозно.
Всеки един от нас поне веднъж си е задавал универсалния въпрос - кой съм аз и какво е моето предназначение. Тези терзания са израз на желанието ни да постигнем своята душевна хармония, за да бъдем съвършени, божествени. Точно това възкачване към Бога се нарича апотеоз и всеки се опитва да го достигне по различен начин. Ренесансовият творец и мислител Леонардно да Винчи създава своя "Витровиански човек", за да се опита да обясни анатомията на човека. Но за да бъде нещо съвършено, то трябва да бъде лишено от пропуски. Именно подчертаването на тези недостатъци е целта на творбата на Джовани Бокачо "Декамерон". Чрез своите герои той не само осмива грешките на човека, но и не пропуска да похвали неговите качества като остроумие, смелост и сръчност. Богачо също така дава повод на четящи да се замисли за собствените си недостатъци и да прецени какво може да промени, за да постигне своя апотеоз.
Всеки пътешественик се изправя пред една и съща пречка - за да довърши своето начинание, той трябва да победи своите предразсъдъци. Точно това се е опитал да ни каже през шести век преди Христа индийският принц Сидхарта Гаутама, или познат като Буда, с думите си, че за да постигнеш нирвана, или душевна хармония, трябва първо да победиш себе си.
И Шекспир насочва вниманието към този проблем чрез творбата си "Хамлет". В нея пътешествието на главния герой Хамлет се изразява в лутане между тоа дали да се бори с жестокия свят, или пък не, мисъл, изразена в един от монолозите му:
Да бъдеш или не...
Отговорът на този въпрос той споделя с нас в завета си към Хорацио преди своята смърт:
Ако съм бил макар за кратко време
във твоето сърце, поотложи
мига на щастието, помъчи се
и дишай още мъничко сред този
жесток и горък свят, за да разправиш
историята ми...
Думите му целят да вдъхнат сила на хората да продължат борбата си да променят света, но и също така е и своеобразна молба историята му да не бъде забравена, за да се поучим от нея и да не повтаряме грешките на нашите предци.
Преди своята смърт Хамлет загърбва меланхолията и избира да се бори до край. В стила на други предшестващи го велики личности той също оставя своя завет и си осигурява безсмъртие.
Според вярванията на всички народи богът, независимо с какво име е наричан, е всемогъщо същество, способно да променя света съгласно желанията си. Тогава умението на човек да внася новости в заобикалящата го действителност, като пътува или чрез друг способ, не е ли божествено, а ние не сме ли просто съдове за тази сила? Дали пък свети Павел не е бил прав в обръщението си към хората в Коринт: "Вижте се, вие сте храм Божи"?