Създадена преди повече от четири столетия във време на нравствен застой и краен хуманистичен упадък, трагедията "Хамлет" - дело на гениалния и бележит Шекспир - представя една задълбочена, но противоречива концепция за човека, човешкото и неговата роля в неясните измерения на тогавашното време. Тя повдига множество екзистенциални и неразрешими проблеми, които правят творбата болезнено актуална и до днес.
Шекспировият персонаж - Хамлет - е противоречив, загадъчен и дори нелогичен в своите крайни чувства, съмнения и несигурности. Той вижда ясно огромната бездна, зееща между утопичния хуманистичен идеал на Витенберг и мрачния "затвор" на Елсинор, потискащ и ограничаващ човешкото развитие. Именно тези две взаимноизключващи се пространства - "илюзия" и "реалнос", дават воля на Хамлетоновото горчиво разочарование. Той е човек с излъгана вяра и неразбрани пориви, объркан от апатията към недъзите, в които тъне Елсинор. Принуден е да страда по загубата на своя баща и да бъде свидетел на безчестията на майка си и чичо си. Непрестанно разкъсван между дълг и идеал, воля и интелект, нетърпение и колебание, разум и безумие - Хамлет не спира да броди между мъгливия Елсинор и хуманистичния Витенберг, в търсене на себе си...
В Елсинор и Витенберг Ренесанс и Средновековие "спорят" чрез различните Шекспирови персонажи. Техните действия и постъпки са формулирани на база ценностните им системи и духовни идеали, подобаващи за двете епохи.
Хамлет, току-що завърнал се от Витенберг - своеобразен символ на новото време, е принуден внезапно да се потопи в мрачните мъгли на Елсинор - в архаичността. Именно тази рязка промяна на пространствата влива първата доза меланхоличен драаматизъм в Хамлетовото сърце. Съмнението и колебанието бавно, но сигурно завладяват разума му, а съзнанието му е сякаш "разглобено". Дълбоко огорчен и страдащ, Хамлет не намира пристран за своя дух нито във Витенберг - бъдещето, нито в Елсинор - миналото. Династическият му дълг не може да бъде изпълнен, но и свободно бъдеще и личностна изява за него също няма. Трагизмът на миналото, безнадежността на настоящето и обречеността на бъдещето карат Хамлет да броди из конфронтиращите се епохи, да бъде войн в неспирното стълпотворение на времената.
Драмата на Хамлет придобива дори по-високи стойности, когато хуманистичният идеал на Витенберг се сблъсква с пропилата неправда в Елсинор. В драматичния час "полунощ" две епохи търсят "мост" помежду си, но откриват само трагичните измерения на миналото и бъдеще. Подозренията на Хамлет за "подло дело" се потвърждават като стимулират Хамлет да въздаде справедливост. Колебанието и съмнението обаче оставят вратичка - като типични за мислещия човек чувства.
В хаоса на времето се лутат и гонят Хамлетовите мисли. Душата му е скръбно "разсечена" и раздвоена. Своеобразен изблик на трагизма на раздвоението е експресивният монолог в трето действия, първа сцена.
Изправен пред бездната на времето, Хамлет със скръбен патос поставя основната дилема на човешкото битие. Да бъдеш подчинен на времето или да търсиш брод в хаоса му? Да бъдеш избран или да избираш? "Да бъдеш или не?".
Така той заклеймява страха от смъртта и увековечава трагиката на вечния универсален избор.
Двамата герои - Хамлет и Клавдий - застават на двата бряга на времето, на двата полюса на двойствената човешка природа. Единият изцяло е посветил живота си на Средновековието, а другият живее с трагичните си, но извисени мисли в Ренесанса. Настоящето обаче не принадлежи на нито един от тях. Те имат право само на трагичен избор.
В голямата битка на времето Клавдий избира владетеля в себе си, а Хамлет - човека, но и двамата остават извън пределите на мрачното настояще, извън "разглобеното" и болно пространство.
Мотивът за отмъщението, пропиващ Хамлетовото съзнание още от самото начало, губи своите очертаноя. Като нов тип герой, Хамлет не избира отмъщението, а нравственото възмездие. Не случайно той не отнема живота на Клавдий в момента на позакъсняла съвест то негова страна.
Сега бих свършил лесно с него...
Отлагайки кървавото отмъщение, за което е дал клетва, Хамлет дава шанс на себе си да остане ренесансовата личност, дори и сред девалвиралото и деструктиращо общество.
Тягостният шепот на смъртта се носи из всяка страница на трагедията. По време на сценичните действия много от героите намират своя край. В театралните сцени в пето действие умират Лаерт, Гертруда, Клавдий и дори Хамлет. Така, дори по странен начин, се възцарява справедливостта, била тя и закъсняла.
Постоянно лутащият се Хамлет и деградиралите обграждащи го умират. Остава само Хорацио - морално задължен да разкрие Хамлетовите подбуди и обезсмърти справедливостта.
"Останалото е мълчание..." - това са последните реплики на меланхоличния Хамлет, заклеймяващи всички думи и слова, и напомнящи ни за всичките въпроси на земното житие. Дори и мъртъв, скитникът Хамлет продължава да се лута из времевите пластове, из мъгливия Елсинор и съвременния Витенберг, из мислите и чувствата на всеки един от нас, защото Хамлет - това сме ние.
Автор: Георги Здравчев