Стихотворението "Камък" е подчинено на темата за търсенето смисъла на човешкия живот, като индиректно в творбата се появява мотивът за безсмъртието.
Литературата ни отрежда на камъка амбивалентна същност - при символистите той означава стъпалата към отвъъдния свят; "гранитната пазва" на градското пространство у Смирненски назовава хищничеството и несправедливостта в социалното устройство на света. В същото време камъкът е и социалното устройство на света. В същото време камъкът е и образ на вековната устойчивост чрез монументалната си мощ - мотив, разкрит в лирическата миниатюра на Славейков "Богоугодник сред гората". Подобна роля на камъка отрежда и Атанас Далчев в едноименното си стихотворение.
Творбата е изградена като обръщение към камъка. Стихотворението започва с противопоставянето между природният свят и основния предмет на произведението. Докато човек и природа стават жертва на неумолимия ход на времето, камъкът остава неподвластен на стихиите, неразрушим в своята вечност. Констативният характер на втора строфа ни предлага своевременност у камъка. Нито тленността, нито ъвестта са заплаха за пребъдващия във времето каменен къс.
Вечно мъртвият камък няма нужда от задоволяване на телесните потребности:
Ти не си изпитвал жаждата...
Греховността му е непозната, но той няма силата да дарява живот, защото сам не принадлежи към него:
... не грешиш ти никога: не раждаш, пък и само си нероден.
В своята мъртвина и статика той напълно хармонизира с природния свят. Вечен спътник на битието, камъкът не прави опит да го промени. Човекът, от своя страна, е воден от вечния стремеж към покоряване на заобикалящия го свят.
В епитета "свят" Далчев влага двойна семантика. С него се означава светпстта на камъка в неговата надпоставеност спрямо стихиите и знание за висшите смисли на живота и смъртта. В същото време каменен е целият свят, даващ обиталище на живата материя. Чрез ваятелството "от гранит и мрамор" на древните божества. Далчев насочва погледа ни към изконната мечта на човека да постигне изгубения небесен дар - безсмъртието. Застъпен е и мотивът за изкуството като облагородяващо човешкия дух и съхраняващо го за вечността - идея, позната от Славейковата поема "Микеланджело". Реторичният въпрос е своеобразна подготовка на читателя за поантата на творбата.
"Алената искра" разкрива амбивалентната метафора на огъня, който в случая означава енергиите на съграждането и прогреса. Камъкът носи метафизичните истини за света и човека, той дава отговори на вечните търсения на човешкия дух:
... камък, истината в теб прозрях...
Финалното двустишие носи една от ключовите за Атанас-Далчев идеи:
... вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.
Застъпен е мотивът за спасението в смъртта, която ще изтръгне човека от страданието и греховността и ще му открие пътя към великото познание. В същото време е изграден паралелът между мъртвия свят и неговата статика и човека с неговата греховност, като по този начин изпъква човешкото в цялата си неповторимост и уникалност.