В художествения свят на Елин Пелин човекът и животът са представени в цялата своя многоликост и пъстрота. Социалната чувствителност на селянина, търпящ несгодите на делника и тежкият преход от традиционното към модерното общество се съчетават ярко с умението на автора да проникне в сърцевината на битието, да открои и утвърди основните човешки ценности. Преплитат се бит и битие, очертават се два центъра- делничен и универсален, и именно дълбочината на тази двойственост въздейства на читателите.
Границата между живота и смъртта трябва да бъде ясно изразена. Гибелта на близък човек не трябва да увлича и обрича живите на безпътица, обезверяване, безнадеждност. Трудно е опитомяването на ,,черната вестителка“ , но болката трябва да бъде преодоляна, жизнените сили- възвърнати, а нормалното съществуване - продължено. Щастието, любовта и хармонията трябва да заместят настъпилия семеен хаос, защото всеки човек в скръбта си се нуждае от взаимност, топлота, опора и светло бъдеще.
Още с първите редове на своя разказ Елин Пелин рисува, тъмна, мрачна картина, от която блика непреодолима болка. Пейзажът умело се свързва със заглавието на творбата ,,Задушница“.Това е денят в който хората идват да почетат мъртвите си близки, да излеят скръбта си и да им покажат, че не са ги забравили. Природата е съпричастна с нещастието на претърпелите загуба. Мъглата, зеленясалите кръстове, сухите есенни цветя въвеждат недвусмислено темата за смъртта, Тягостно усещане внушава и сравнението на оголелите тополи с печални, тъжни вдовици.
Традиционно започнал с описание на природната картина, Майсторът на късия разказ представя картината на ритуалното хранене на душите на покойниците: ,,Жените разнасят жито с писани божигробски лъжици...“Сподавени и покрусени от своята мъка, хората казват:
,,На, па кажете бог да прости!“ Мрачният пейзаж е допълнен от описанието на бедните сирачета и слепия просяк. Сякаш смъртта е попарила всичко живо навред: ,,По- нататък жално пее сляп просяк.“ Думата ,, гъмжило“ показва многочислеността на страдащите в загуба на близък човек. Те се срещат с думите ,,Бог да прости!“ и споделят общата си мъка.
Сред ,,гъмжилото от жени“ се откроява Станчо Поляка, ,,който като жена разнася жито за покойната си съпруга“. Загубата на любимата силно се е отразила по ,,сухото му жално лице“, изразяващо ,,всеобщото сериозно и тъжно настроение“. Злото и самотата са попарили жизнеността на вдовеца- за това говори сравнението, което прави неговата кумица: ,,теб остави самичък като кукувица“. Тя ободрява и утешава Станчо с приятелските си думи - ,, куме- ще жалиш, ще жалиш, ще си найдеш друга...“
Общуването, споделянето дават сили на героя, вдъхват му вяра в доброто. Утеха в безизходицата, страданието на двамата дава и ракийката. Тя им позволява за момент да забравят за реалността, но и да осъществят връзката с мъртвите: ,,На , куме, пийни си и ти!“
Ритуалната трапеза трябва да бъде сложена, но и да се вдигне. Смъртта трябва да бъде опитомена, защото ,, то доброто и злото заедно вървят“. Страдащите не трябва да бъдат обречени след загубата, а трябва да продължат своя живот. В това кумицата се опитва да убеди вдовеца с думите: ,,бог да прости умрелите, (...), па на живите здраве и живот да дава“. Станчо има дори нежното одобрение на майката на неговата покойна съпруга Божана: ,,Почернил си се, баби!... Тя - Божана, бог да я прости, така и било писано“. Старата жена, въпреки силната болка по загубеното чедо, осъзнава, че всеки човек се нуждае от топлота, взаимност, светъл живот. С думите си тя влива надежда у вдовеца и му дава своето съгласие и благословия. Като майка и стопанка тя добре осъзнава нуждата от хармония в семейството,от домакиня, която да се грижи за дома и децата: ,,Прежали Божана, па си намери къщница - така се не живее.“ Границата между живите и мъртвите трябва да бъде ясна. Бабата е загрижена, че смъртта е увлякла и живия
-,,У, баби, какъв си се укирливил!:
Придобил смелост и надежда, Станчо започва да се връща към живота. Така в творбата се почитат ритуалното почитане на мъртвите и любовното омайване на живите. Във всеобщата съдба и загуба вдовецът среща вдовицата Стоилка. И двамата са неугледни, срамуват се от недостатъците си, но усещат, че животът в самота не може да продължава . Те осъзнават необходимостта от подкрепа, споделяне, любов и радост, макар и трудно да заговорят за по- близки отношения: ,,Знаеш ли що- поде пак Станчо- да те поискам, взела ли би ме?“
Срещата на двамата страдалци става на гробището и с това символно те измолват от починалите тяхното одобрение, за да могат спокойно да продължат своя живот заедно.
Така с обещаното за сватба смъртта е опитомена, възвърнати са семейният космос, хармонията и разбирателството: ,,Знаеш ли какво ще кажа на попа?... господ ми взе Божана, пък ми прати Стоилка.“ Злото е заличено от доброто, отново е съградено святото триединство- вяра, надежда, любов. Елин Пелин е майстор на късия разказ, умеещ да прониква в душите на своите герои, независимо дали те са селски хора или хора с по-висок социален статус Но в тази творба ние не срещаме певеца на селото, а творец, обърнал погледа си към човешката съдба и преплитащите се добро и зло. За него важно е да се направи ясна граница между живота и смъртта и екзистенциалните опори на човек да не рухнат след загубата на близък, защото след лошите моменти винаги идват и добри.