Сонетът е представител на така наречените “твърди форми” на поезията. Негови братовчеди са баладата, октавата, секстината, рондото, терцината, мадригалът и други.
Вече осемстотин години изявени поети из цял свят пишат брилянтни сонети, наситени с чувства, пейзажни картини и дълбочина. Такива автори са Пушкин, Шекспир и много други.
Сонетът е най-взискателната, лирична и успешна стихотворна форма. Той е идеално съчетание между форма и съдържание, като непрестанно се развива.
Произход на сонета
Литературните изследователи смятат, че сонетът е произлязъл някъде между Средновековието и Ренесанса, на доста висок стадий от развитието на поезията.
Сонетът все пак се ражда в Италия през 13-ти век, или по-точно в Сицилия.
Някои смятат, че той се е родил вследствие съчетаването на два вида италиански народни песни – единият вид от осем стиха, а другият от шест.
Други път твърдят, че втората част на сонета е изобретена от Якопо (или Джакомо) да Лентино – поет в двора на сицилианския крал Фридрих втори.
Творчески процес при сонетизма
Немският поет Август Вилхелм Шлегел описва творческия процес при сонетизма по следния начин:
Повтарям за четвърти път две рими,
подреждам ги по равно в стиховете,
но тъй, че две да слагат в рамка двете -
това са правила неумолими.
След като двойният им хор плени ме,
отдъхвам в не тъй строгите терцети.
И ето че разцъфват като цвете
творби с най-нежно и най-гордо име.
Произходът на думата сонет е провансалски и означава: звук, мелодия, песен, поезия, която се пее. Някога в Германия са го наричали звънящо стихотворение (Klinggedicht). Звучността е първостепенно качество на поезията, както и на сонета. В самия му изгрев негови изявени писачи са младият Данте Алигиери и Петрарка.
Сонетизъм из цяла Европа!
След края на 14-ти век сонетът надхвърля границите на своята родина и уверено се пренася във Франция, Португалия, Испания, Холандия и Англия. На по-късен етап немските, полските и скандинавските поети също започват да пишат сонети, а век по-късно се появява и първият руски сонет. През 19-ти век сонетът прониква в поезията на всички балкански народи, както и на останалите славянски. Сонетът процъфтява във всички исторически епохи, както и в съвремието ни.
Днес сонетът е разпространен почти по целия свят, като в различните култури той добива специфични черти. Разбира се, при отделните автори се наблюдават особености, тъй като всеки от тях носи своя почерк.
Съществува схващане, че който не е писал сонет, не е голям поет. Но факт е, че повечето големи поети, изявени творци, са ни оставили сонетни образци.
Типове сонети
Сонетът наброява множество типове. Най-разпространените са царският сонет (ABAB ABAB CDC DCD или ABBA ABBA CDE CDE), обикновен сонет (ABAB CDCD EFG EFG), шекспиров сонет (ABAB CDCD EFEF GG), обърнат сонет (ABA CBC DEDE FGFG) и така нататък.
Царският сонет е традиционен и образцов. Той се характеризира със своята римова хипофония, тоест катрените, а понякога и терцетите, са изградени по на две рими. Царският сонет е най-труден и същевременно – най-консервативен. Трудността произлиза от това, че трябва да се напише тъй, че от него да не лъха на лъжекласицизъм, нито на старинност. Изкуството на сонета се състои в “наливането” на ново вино в стари мехове. Сонетът не е художествена версификация, а художествена интенция във възприятието на света. Сонетът е светоглед.
Истинската красота на сонета
Тя не се състои толкова във външните форми на тези 14 стиха, свързани и оформени по един или друг начин, а в архитектурата на съдържанието, в посланието, което авторът отправя, в усещането, с което се изпълваме, в чувствата, които ни обливат на топли или студени морски вълни.
Формата на сонета е максимално функционална на материята. И това става в самия процес на създаване, където почти винаги предварителните конвенции търпят промени и корекции в органиката на творческия акт.
За написването на добър сонет е необходима творческа волност и голяма доза изобретателност, по-голяма, отколкото в други случаи.
Съдържателен характер на сонетната схема
Сонетната форма има съдържателен характер: първи катрен – теза, втори катрен – антитеза, двата терцета – синтеза. Или – полагане, противополагане и снемане в заключението. Или – експозиция, конфликт, развръзка. Или диалог: в първите осем стиха – въпрос, в следващите шест – отговор.
Някои сравняват сонета със силогизма в логиката, където от две предпоставки се извежда заключение (следствие).
Стихотворение, в което обаче не са налице гореизброените композиционно-съдържателни особености – дори ако то е сполучливо – е само “четиринадесетостишник”, псевдо-сонет.
Сонетът е едновременна творба и строфа – гигантска и многоелементна, характерна за по-големи произведения, например Пушкиновият “Евгений Онегин” и редица Шекспирови произведения.
Сонетът е в състояние да предаде всяко чувство, настроение и идея, макар и в своя пределно кратък размер. Той може да внуши философски концепции, да внуши психологически състояния, да разкаже събития. В себе си той е побрал много жанрове.
Сонетът е жив и пулсиращ. Той е туптящото сърце на поезията и в неговите прегръдки ще почувствате любовни, бунтовни, живителни, религиозни, комически, трагически, сатирични, дидактични и други настроения.
Сонетът се предава от литература на литература
Той напомня щафета. Изключено е да се напише сонет, без авторът да е запознат с феномена му, без да е прочел сонети в нечия стихосбирка. Сонетното творчество предполага усвояване и следване на литературен образец. Сонетът по необходимост е миметически и е немислим без наличието на традиция.
Първият български сонет
Написан е през пролетта на 1868 година в Браила. Изявени български сонетисти от онова време са все хора, имащи контакти с европейската култура, като Димитър Великсин, Харалан Ангелов, Иван Вазов, Константин Величков, Стоян Михайловски, П.П. Славейков, Кирил Христов, Димитър Бояджиев и прочие.
У нас сонетът е на почит и сред така наречените “български символисти”, като Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Елисавета Багряна, Кирил Христов и прочие.
Сонетът в различните литератури
Сонетът по правило е свързан с националния стихов размер: в Италия, Испания и Португалия – единадесетосричникът, във Франция – александрийският стих, в Англия, Германия, Русия, България – петостъпният ямб. Неизбежно се получава еднообразие, монотонност. Затова радостно впечатление прави фактът, че българските сонетисти си служат с множество ритми – и двусрични, и трисрични, и с различни размери – от двустъпни до шест- и седемстъпни. Практикувани са различни римни схеми, разнообразни типове рими със съответния алтернанс (редуване) на римоформите. Някои автори предлагат нови, непрактикувани досега сонетни форми; и т.н.