Основател на този изследователски поглед е Зигмунд Фройд. Първоначално той го развива като медицинско психологически метод за диагностика и терапия на неврозите. Постепенно Фройд универсализира теорията си и я насочва и към обществото и културата.
Фройд интерпретира неврозите като нарушение в сексуалните преживявания в периода на ранното детство, чието потискане води до психически травми. Те се проявяват в по-напреднала възраст и стават причина за неврозите. Фройд насочва вниманието към безсъзнателното, тоест в онези пластове от психичния живот, които не се обясняват рационално. Централни теми при Фройдизма стават инфантилната сексуалност (детската сексуалност). Либидото това е енергията, произвеждана от половия инстинкт.
"Едипов комплекс" - ранното сексуално влечение към майката и враждебността към бащата.
При тълкуването на личността, която Фройд определя като "той", го противопоставя на "аз".
Безсъзнателното се схваща като първично и независимо психично ниво, което господства над индивида. Задачата на психоанализата Фройд вижда в прехода от "то" към аз.
Фройд пренася своите наблюдения и върху обществото и културата. В "едиповия комплекс" той открива началото на религията, нравствеността, политиката и културата.
От психоанализата на Фройд, но в несъгласие с нейните централни позиции тръгва и учението на Карл Юнг. Той развива така нареченото енергитично учение за душата. Юнг се заема с тълкуването на прасимволите на човечеството, при което централната теза е, че безсъзнателното не е индивидуално, а общо. Юнг говори за колективно безсъзнателно, което се намира в митовете, поезията и религията. Основната му тема е разгадаването на вековния опит на човечеството, концентриран в така наречените архитипове. Те не могат да бъдат възприемани непосредствено, а проектирани върху външни обекти.