От няколко дена
все същата сцена
се развива в съня ми: Една весела групичка,
според мен доста глупавичка,
шества шумно по улицата със шегички и смях.
Те отиват на мач, пък аз бързам след тях,
да им кажа, че нещо са загубили (не,
не паспорт или ключове и не портмоне,
а нещо по-друго, за което и сам
не мога да кажа какво е, но знам,
че е скъпо и ценно,
и затуй непременно
да ги стигна мой дълг е),
и ръцете ми стават все по-дълги и дълги,
но пак не ги стигам и викам им "Спрете!",
и протягам към тях... но какво? Ту е цвете,
ту някакво птиче във
малка сламена клетка,
ту някаква кичова
(Art Nouveau) статуетка,
за която съзнавам, че е евтина, гипсова,
но която, уверен съм, подир ден ще им липсва,
и как още!... Но те не ме чуват, не спират
и отнякъде звънко ги зове панаирът
(той отде пък се взе,
нали беше мач?)
и прегънал нозе,
аз избухвам във плач
и сядам на плочите сред сухи листа,
и оплаквам по детски, с изкривени уста,
но кого, не е ясно: май не съм убеден
дали тях, или мен,
или всички нас заедно е съдбата излъгала.
А пък те не се чудят кой щастлив е, кой - клет,
а скачат на някакъв мотоциклет,
стават малки... по-малки... и се скриват зад ъгъла.