Читателят сигурно ще ме обвини
в дребнотемие, с оглед на не леките дни,
които живеем, ала имаше, зная
нещо повечко в тая
случка с първата мравка, дошла в моята стая.
За да бъде по-ясна тази малка история,
трябва да кажа,
че от двата етажа
на нашата къща моят е втория
и от зимника мравките не веднъж и не дваж
са превземали първия, приземен, етаж,
но до мен не са стигали. А това същество
да го питаш какво
диреше горе!... Импулсът ми пръв
бе напълно естествен: чувствах жажда за кръв,
пък била тя и мравча, при представата как
този първопроходец праща радиознак:
"Тръгвайте. Чиесто е!", и как във последствие
от мазето ще плъпне неизбежното бедствие.
Ала, както с мен става
доста често, уви,
една друга представа
над страха ми надви:
помислих си колко е бил длъжен да лази
този малък приятел по стени и первази,
да се лута тук горе сред планински вериги
от нечетени книги...
И при тези ми мисли моментната злост
към незвания гост
ме напусна изцяло и реших, че не бива
да се убива
този порив "Excelsior!", вечен в клетката жива,
който зове
към върхове
със все нова и нова висота немислима,
без други причини, освен туй, "че ги има".
И - разчувстван, на малкото насекомо простих
и дори си намислих настоящия стих,
докато пет секунди се гледахме двама
с тоя мравешки Амундсен или Васко да Гама.