Груба, проста, с две ивици, изорани със гребенче
на вълнички по тъмния като угар корем,
тя в дома ми тъй чужда е на стила му съвременен, че
за мен казал би гостът: - Не му вярвам съвсем! -
Пък аз помня как в някаква, май тракийска, грънчарна
бях усетил цвета ѝ така свой, така наш,
че, задъхан от щастие, бях я купил за чара ѝ на
иванмилевски, казал бих, летен полски пейзаж.
И сега, щом я видя, чувам звън, чувам блеене
и на двама сред нивите чувам говора прост,
и туй чувство - за мен дори - порив тъй ненадеен е,
че "ка'ще" да му вярва споменатият гост.
И не ще ми повярва той, ако тук прочете, че с това
неглеждосано чудо на грънчарската пещ
според някои чуждата за мен дума "Отечество"
откъм рафта ме лъхва с дъха си горещ.