Беше много отдавна: бяхме станали близки
с подвързвача, от зимника на съседния блок.
Аз към него обръщах се с "Господин Пепелджийски",
така, както бе редно за прописващ младок.
А пък той ме обичаше и веднъж ми изплака,
че у нас вече нямало в занаята добри,
и го помня как смешне му трептеше мустака,
като каза: - Те колите не ги "коксват" дори! -
Не ги "коксвали"! Думата беше нова за мене.
Явно, нещо от техния книговезки процес.
Досмеша ме тогава, че дотам възмутен е,
но, уви, никак смешен не го чувствувам днес!
Не, не ми е до смях, в наши дни като, вгледан
в свойта собствена област или в друг занаят,
сам усещам нехайствата тук и там, до мен редом,
сякаш с туй, че ги има, рухва целия свят.
Господин Пепелджийски е отдавна при ГОспод,
вече няма го старият мустакат подвързвач,
но сега аз си казвам: Ама те не ги коскват!,
възмутен и смаяно, с обертонче от плач.