В градинката обществена,
на пейката под кестена,
ми хрумна странна мисъл: - Като писмо по восък
смъртта изтрива знаците от тленния ни мозък
и пита се, пред тази фатална перспектива,
събраното в главите ни след туй къде отива?
Естествено, и то е градено върху факти,
почерпани от много предшественици, но
процесът бил е сложен, в главата си все пак ти
в едно си ги споявал и ето, туй "едно",
добито с труд и пот
през цял един живот,
със тебе, като плява -
фюят! - в миг се разпилява...
А знаем се, ти вярваш си, че нещо си направил,
че нещо си прибавил,
микронче, дребосъче, но все пак твое, ново...
И на какво разчиташ? На писаното слово?
На своя стих? На прозата си?
В този миг безбройни мозъци
по нашата планета с подобна вяра мрат
и масово на вятъра отива им трудът.
За някакво си зрънце
такава разсипия!
Но трябва ли до дънце таз чаша да я пия?
От днес далеч от мене
писателската мания
със нейното потене
над празни занимания! -
Тъй казах си, но тук
един зрял кестен - чук! -
улучи ме навреме
по старческото теме.
Усетих, че голям е,
по тъй, че заболя ме,
но весел, се потърках
и казах си: - Май сбърках,
виж само колко кестени край теб са разпилени
по твърдите пътеки и сухите терени -
те няма да покарат и, види се, макар че
подобно разточителство на вид излишен харч е,
това плодопилеене съвсем не е напразно
и даже е направо природосъобразно. -
Тъй казах си и почнах на място таз поемка,
допускайки, че може би и тя е празна семка,
така че не може който от стихове разбира,
да каже и за нея, че е фира в ефира.
- Но к'во от туй! - си казах. - Упорствувай! Пиши!
Тоз, който не работи, той само не греши! -
И топъл, мек, приятен бе есенният ден,
и лъскавите кестени подскачаха край мен.