Остаряхме, приятелю, тъжен факт, няма как,
неусетно животът отлита
и ти, гледам те, куцаш със единия крак,
а и мене ме мъчи артрита.
И да бе само туй! Щом погледнем назад,
доста тъжно на двама ни става.
Тъй е, друг е животът ни, когато си млад,
ах, по-друго бе всичко тогава!
А сега сив, мъчителен, денят ми тече,
и такъв и за тебе е, зная,
и май можем да бъде положителни, че
все по-лош той ще става до края!
Но какво да ти кажа? Нямам друго освен
таз единствена дума: - Природа! -
а пък ти погледни ме и, в съгласие с мен,
чукни леко с опашка по пода!