Какво пишат поетите, щом почувстват се стари,
ако не мемоари?
Когато ме питат дали сме се знаели,
отговарям, че ако имал съм не само една или
две, а много възможности, в онова кафене
"Средец", зад Народния, но повече - не.
Не сме се познвали
и сме се разминавали.
И когато случайно
все пак един ден
(и освен това тайно
и предубеден!)
прелистих му книжката, тази с двата комина,
още с първите стихове през ума ми премина
като искра предчувствието: бях усетил - наистина! -
колко беше тя честна, безискуствена, искрена
и как - освен дарбата - в нея имаше нещо
ибедено, горещо,
макар и написано със познатите думи.
И от туй, че за вярата ни бронебойни куршуми
няма открити, няма открити,
бледнееха бузите ми и подобно магнити
тези думи велчаха ме, и сред тях бе и словото -
не сектантксото - новото,
написано сякаш за мен лично: - Нима
само хлябът ги сбира? -
... Сега няма го вече. "Огън!" Залп. И тъма.
И заглъхващо "Той не умира..."
Днес години са минали и у нас той на почит е,
ала всяка година, при все "новите прочити",
е ту премълчаван,
ту изопачаван,
но понеже стрелбата по такава мишена
се оказва със трудност, уви, повишена,
и сега стиховете му, навъсени, къси,
надживели века си,
ни изгарят със вярата си,
неразстреляни, млади...
И мемоарите се
превръщат в балади:
и днес, дето кръвта му бе тогава пролята,
свети в мрака чудесният "Музей на земята",
събрал в своите зали
цял безброй от кристали,
като него родени от таз наша земя,
и аз снощи усетих, че нощта занемя,
чула дребни кристалчета и двуметрови друзи как
свирят същата музика,
която шестимата чувах долу да пеят,
а да пееш в смъртта си, е прекрасно, нали?
И сякаш че техен мавзолей бе музеят,
светещ в мрака на дните ни, грозни, подли, зли!