От планинските рътища водица
снежлива ниско кати че пълзи,
облива бледовръхлата тревица,
каквот' горещи кървави сълзи
гърдите на злочеста удовица,
кога прегдъва дребни си дечица.
Гори посърнали и меланхолни,
вий, голи, бледни като болни,
безвиден, както зажумял мъртвец,
люлей се тук-таме сам сух листец.
Оплаква ветер вас, бучи, нарежда,
но вий не тъжите, у вас надежда.
Студените вихрушки есенни
събарят жълтите ви листове,
но пролет прозъбателна с зелени
и пресни пак облича ваште върхове.
А чоловек като побелей, в гроб слиза,
да чака срок, обвит у гнойна риза.
Речете ми, речете, о любезни
гори, защо тъй младостта ми чезни,
без да са връща, както ваш разцвет,
на пролет дважди в този бели свет?
* "Гори" е едно от най-ранните стихотворения на Славейков. В ръкописната редакция, намираща се в неговия архив, то е датирано "Март 23, 1850". Влязло в първата стихосбирка на автора "Смесна китка".
* Пенчо Славейков го преработва и включва в избрани съчинения на баща си със заглавие "Есенни гори". В неговата редакция например краят на стихотворението е така: "И никога кат вашия разцвет, не ще се върне пак на този свет".