Откак са събрах с наште хора
и злобата им запознах,
докле търпях да н'им мърмора,
живях спокойно между тях.
Хвана ли аз да проповядвам
любов и правда между тях,
хванах ли да им заповядвам
да имат сички божи страх,
за тези чисти ми ученья,
моите ближни скочиха
как бесни сичките навръх меня
и с камъня ма погнаха.
Главата си посипах с пепел,
далеч забягнах от света
в горите, дето съм залетел,
и тук ми дава бог храна.
Тук сичкото земно творенье,
кат пази божия завет,
минува са добре със мене,
покорен ми е божий свет.
Небесните звезди ма слушат,
играят радостно с зари,
като другари ма разтушат
и хладни ветрец ма мири.
А пък кога през град минувам,
свенлив, загърнат, укорен,
хули и присмях само чувам
и тъй хортуват зарад мен.
"Я вижте наший сладкодумник,
що ище да ни увери,
че е от нас по-хитър умник
и думи му са по-добри.
Глупец, ей тъй сега за него,
самси в горите да живей
да си мълчи не може...яде го...
Той ще ни учи, мухозей!
Я виж го скълмен, худ и бледен,
кръвника, там... далеч от нас,
да ходи гладен, гол и беден -
деца, да бъде пример туй за вас!"
* Печатано най-напред в едно от най-хубавите и полезни наши списания - "Български книжици" (1859). Това е първото стихотворение на Лермонтов, което Славейков превежда.
* По повод на този превод професор Русакиев казва "славейков внася нов дух, отразява своята съвременност, своето отношение, променя вътрешната атмосфера на стихотворението." Причината за всичко това е, че за разлика от конфликта между изключителната личност и тъплата, обществото, както е при Пушкин иу Лермонтов, у Славейков конфликтът е между проповедника на националната борба и тези, които още спят, не са разбрали, че той се е посветил на техния живот и интереси.