Ето, Петко, остаряваш,
видиш, вече побеляваш,
гасне младий, буйни жар.
Нал усещаш и кръвта ти,
как ти казва толкоз пъти:
Пето, Петко, веч си стар!
Младините забрави ги,
целувките остави ги,
не мисли вече за любов!
Да посрещаш с черна жалост
горчивата тежка старост,
отсега бъди готов.
Теб песни ти не приличат,
нито китки веч та кичат -
минаха са младини!
Нине гроб та наближава,
нине смърт та призовава,
нине тежки старини!
Бар отсега приготви са,
от света веч отречи са,
сбогом, сбогом му кажи.
И кат мислиш старостта си,
за разтуха на скръбта си,
ти сълзите задържи.
* Една от многото прелестни самоподигравки, с които Славейков е бил толкова популярен сред народа.
* Характерно е, че това първо "напомняне" за старостта идва, когато поетът е на 34 години, ако се приеме, че стихотворението е написано през годината, когато е напечатано в "Залъгалка" (1862). Изобщо със своята ранна зрелост Славейков е правил впечатление и на околните. Още през четиридесетте години започват да го наричат "дядо Славейков", една интимност, с която нашият народ е дарявал малцина от своите първенци.