Не пей ми се. И защо ли да пея
в тез години, аз в каквито живея!
Как се пеят славни песни за стари
тамо, дето днешнтие са заспали?
Как се слави древна мудрост, юнашство,
тамо, дето днес от тяш е сирашство?
Пеял бил съм и стихове нареждал,
коя полза и каква ли надежда,
като няма кой да слуша, разбира
туй, що пея, туй що дрънкам на лира?
- Като няма в труд поету награда,
чезне песен, фантазия отпада.
Ах, напразно стар се спомен тъй сили
да направи песните ми премили.
Веч за песни миналото не пита,
сегашното - люби лира разбита...
Славни песни днес нито са възможни;
вече за слава достойните измрели,
а живите, кат че не са живели -
нечувствени, равнодушни, нищожни...
- Народ, който глух на песни остава,
глуха вечно за него е и слава.
Кой да слуша, като не се намира,
ще окача нямата си аз лира
там в безводни и ронливи долини,
на безродни и бодливи глогини...
Нека там ѝ ветрец струни подръпва,
нека глухо с звук на жалби покънва,
дор настане друг род, с чувство по-знойно
ново време, по за песни достойно...
* Против обичайната си практика Славейков поставя под стихотворението, напечатано в първата книжка от първата годишнина на нашето знаменито стогодишно списание "Читалище", датата на неговото написване. Значи, той иска да обърне специално внимание върху времто, когато е направил една от най-решителните си поетически декларации!
* Тази песен е имала извънредно широк отклик на времето. През една книжка "Читалище" печата стихотворението на Ангел Пюскюлиев със заглавие "Пейте, Славейков". През следващата година първият ни критик Нешо Бончев пише: "В стихотворението "Не пей ми се" г. Славейков пак нагласява лирата, но в приятни за слуха стихове казва ни, че не ще веке да пее, а ще да повеси лирата си "там в безводни и ронливи долини..." А ние чакаме г. Славейкова занапред да пее, защото не броим за сериозно нещо предните негови ергенски, еротически песни, които навремето всуе учихме наизуст, но които току-речи, не оставиха диря след себе си." Широко известен е и откликът на Христо Ботев в "Будилник":
Но защо не съм Славейков,
да заплача, да запея:
"Не пей ми се, не смей ми се,
от днес вече ще да блея."
Славейков се е видял принуден да отговаря на тези подканвания и бележки.
* Това стихотворение мжое да се разбере само когато се държи сметка за момента на написването му с оглед обществената и автобиографична правда, която съдържа. На 28 февруари с.г. излиза султанският ферман, с който се признава независимостта на българската църква от гръцката. Увенчала се е с победа църковно-националната борба, първият етап от националната революция, в който Славейков е един от водителите. Но веднага след победата започват вътрешни разпри в лагера на просветителите. Славейков застава на най-левия фланг, бори се за демократично устройство на новата черква, срещу чорбаджиите. "Чорбаджийството и духовенството си подават ръка!" - извиква Славейков в "Македония" и го обзема тежкото чувство за една несполучлива победа. За него след победата делото тръгва по грешен път, многина само бързад да се облагодетестват лично от новата ситуация, преди още да е постигната главната цел - политическо освобождение. "Защо сме си били гърдите - казал тогава близкият сътрудник на Славейков Тодор Икономов, - изнудрявали здравето и живота, правили такива грамадни жертви? Затуй ли, да видим няколко готованковци на служба, затуй ли, да ни притискат гърлата и да ни казват: не смейте да размишлявате..." Този въпрос за жертвите и резултатите от просветителската борба вълнува сега и нашия поет. Това негово стихотворение е първият и най-категоричен израз на разочарованието на Славейков след победата на черковната борба. Подигравката на Ботеж между другото е интересна с това, че комитетските среди не бяха свързани с илюзиите на просветителското движение и разочарованията от неговите победи им се виждаха достойни за пародия.
* Разочарованието е основен тон на тази елегия.