Дните ми минуват
в скърби и печали;
беди и неволи
за мене са дали.
За мене, за мойте
братя и роднини -
все за нас са тези
усилни години.
Тъжа аз за мене,
че ма зло спопогна;
тъжа и за тях аз -
как да им помогна!
Как да им помогна?
Що мога да сторя?
Мога ли със злото
сам аз да се боря?
От земята никнат
за нас скърби, нужди,
а нейните блага
за нази са чужди...
За нас е, горчици,
желязно небето -
тамо слънце грее,
но за нас не е то...
Бедни сиромаси!
Мили мои братя!
Имам аз за вази
широки обятья.
Имам сърце топло,
имам душа страдна,
но те не доставят
участ по-отрадна.
Няма в мен спасенье
от тъги-тирани;
няма цяр у мене
за вашите рани.
Вази ви натискат,
как да ви отбраня?
Вий ходите гладни,
с що да ви нахраня?
Било силна воля
при нямане сръки -
по-тежка неволя,
по-големи мъки...
О, ще следват вечно
работи безпътни...
Лейте, очи, сълзи
като порой мътни.
* Септември 1872 г.
* Забележете, че това стихотворение е писано две години след "Не пей ми се" и почти едновременно с "Жестокостта ми се сломи" - излиза в трета книжка на "Читалище", а "Жестокостта ми се сломи" в четвърта книжка от третата годишнина на списанието.