Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная!" "Аз не мога!" - общ е глас,
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можем, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си ихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърни,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика: яман ни е нам хала,
а всякому мерамът е развала...
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша...
** Това е стихотворение по повод. Дори съставлява част от уводната статия на вестник "Напредък" (1875). Тази статия била писана по повод годишното събрание на цариградското читалище, не което присъствували много малко от неговит членове. В статията Славейков пише: "...окаеното състояние, в което се виждаше да се намерва заведението. Допълняха не вече печалната, а грозната картина на зрелището... Гледахме и нямаше кого да изберем! Избрахме и нямаше кой да приеме! Това грозно, това злокобно настояще помрачаваше всякой светъл поглед към едно по-утешално бъдеще и ние не можехме на този част да се не разразим пред събратията си в тези жестоки излияния на чувствата си." След тези думи следва стихотворението.
* Славейков служи дълги години на народа си преди да се обърне така жестоко към него. Възрожденското чувство към народа е пълноценна смес от синовна благодарност и бащинска загриженост. Симеон Радев великолепно е казал, че след своите трудове по събиждането на нашия народ старият Славейков е гледал на него "като на свое дете".
* Поводът на стихотворението напомня за упадъка на просветителната работа в Цариград след бурен разцвет - в подем е вече революционното движение, това е годината на Старозагорското въстание, през следващата е Априлското.