Лутам ли се по улици шумни
или вляза в многолюден храм,
седна ли при юноши безумни,
на мечти си аз се вдавам там.
И си думам: в денье недалечни,
всички ние, всякой тук от нас,
ще да слезем под сводове вечни -
кому да е наближава час.
Гледам ли на мощен дъб възправен,
аз си мисля - с гордия си дял
преживя ще моя век безславен,
както други той е преживял.
Малко л'дете милвам, мисля често:
- Сбогом, рожбо, ненагледна, ти!
Тебе аз опразням свойто място,
аз ще тлея, тивирей, цъфти!
Всякой нов ден нова носи рана,
а го пак изпращам нажален
и се мъча в бъднини да схвана
смъртния си предуречен ден.
Где л'ще ми е минута последна,
в чужди край ли, на море ил в бой,
или там долината съседна
ще прикъта прахът хладен мой?
И макар кога угаснат сили,
все едно е, гдето да би тлял,
но по-близо до предели мили
да почивам ази би желал.
Нека там на гроба ми пред входа
охолно живота млад играй,
нека равнодуната природа в вечната си хубост да сияй.
* Дълбоко съзвучно на настроенията на стария Славейков е чувството в прекрасното стихотворение на Пушкин. Тъкмо тогава поетът постига един от върховете на своето преводаческо изкуство.