Сутринта Витоша беше толкова близко -
беше чиста и румена в ранния хлад.
Долу - бели мъгли, сякаш сребърни изстрели
са димели нощес в тихи свежи поля.
А небето - без край! Мигар другаде има
тъй обистрено, толкова синьо небе?
Тъй бе хубаво... Някаква радост безименна
сякаш бликаше тук и аз жадно гребех...
И вървях. И бях смел. И готов бях на всичко
(ти ли, моля любов, толкоз сили ми вля!) -
аз обичам света и живота обичам,
и опасния път в тия будни села.
И съм чудно щастлив: край селата ме чакат
непокорни момци, дето буйно растат,
ще си стиснем ръце - и до късно сред мрака
притаени, в дола ще говорим със тях...
И съм чудно богат: имам теб, моя обич,
мой безценен другар - на живот и на смърт!
Имам смела борба, имам - вражата злоба
и другари безчет... И е прав моят път...