Другари мои, победихме!
Ще тръгне всеки в своя път,
но дните минали споиха
в нас дружба - на живот и смърт.
И мигар някой ще забрави
хайдушкия богат живот -
протекъл в поход, в бой, в забави,
в Балкана - роден нам и свой?
До гроба си дори ще носим
тоз спомен - съкровен и жив -
в кръвта, във болните ни кости
той в дни на старост ще тежи,
когато тихо ще подхванеш
и гордият учуден внук
ще слуша - песен партизанска! -
и ще потръпва в своя скут.
Как близки сме сега и свои!
Не ще ми нищо отчужди
един до друг, другаи мои!
Родена в бой, в барутен дим
израсна простата ни дружба,
в борба жестока се кали
и в тежък глад - кога бе нужно, -
и залъка да разделим...
Ний студ познахме, що изгаря,
и в поход прави спяхме ний -
то само нашето "другарю"
крепеше ни в такива дни.
И как бе обща всяка дреха...
как в тежка, глуха тишина
ний в скръб мъжествена мълчехме
за най-добрите между нас...
Днес нов живот пред нас израства...
Но що, че бил съм аз поет,
а ти пък - машинист омаслен,
а друг - със златен еполет?
Ний все сме си едни и същи
и щом ме срещнеш, като брат
по партизански ме прегръщаш
и спомените се редят...
На добър път, другари бойни!
И в дни на радост, и в беди
народната любов да помним,
че тя ни в подвизи води!
И както в битките тогава -
окриляни от цял народ, -
днес в труд да раснем - с нова слва,
с могъща жажда за живот!