Надигна черни пълчища врага.
Блокада...
Дебнат вред засади.
До пояса затъвахме в снега.
Свистиха мини и снаряди.
И бой след бой...
Един отблъсква сто -
връхлитат двеста с тъмна ярост...
Но с кръв
и с партизанско мъжество
пробихме вражите прегради.
...Коя ли нощ не спим?
Изпи ни глад.
С лица зеленопепеляви
не смеем да се гледаме сега -
един от друг ни дострашава.
И мъртво, глухо отредът върви.
Ни дума. Нито смях. Ни песен.
Краката в огън. Люшкахме глави -
Балкана сякаш сме на гръб понесли.
Не, не! От планината по тежи
скръбта за падналите в бой другари...
А командирът все така лежи
в носилката и страшно разговаря...
"Другари..." - стряска ни патрула в миг.
"Другари..." - и към нас политва
задъхан и размахва нещо с вик -
"Димитров...поздрав от Димитров!"...
Летял е наш, съветски самолет -
нощта и бурите прорязал смело, -
приветствено помахал е с криле,
след него позиви летели -
словата на Димитров: "Иде тя,
Червената войска - с победа!"
И пали ни, зове заповедта:
"На бой - решителен, последен!"
Живот нахлува в глухата гора.
В очите топла влага бликва
И млада кръв в лицата заигра,
прегръщат се, ура бойците викат.
И залп ечи - не траят пълните гърди,
напразно викам: "Спри! Защо гърмите!"
Прегръщам, галя своя командир:
"Павлуша!...Чуваш ли...Димитров!"
И той поглежда - светлоок и рус, -
усмихна ни се трезво, чисто,
привдигна се и сви ръка в юмрук:
"Напред...другари...комунисти!"
И тръгва отредът пак в боен строй.
Напред бойците твърдо гледат -
че сам Димитров ни повежда в бой
за нашата, последната победа.