На мама
Притихна лагерът... Дълбоко спят
другарите. Бди само часовоя...
Очи притворя ли - за стотен път
ти идваш пак в съня ми неспокоен.
И пак дълбока нежност ме обзе,
събудена от майчината обич -
знай, твоят кът е, мам, незает
в сърцето ми, изпълнено със злоба...
Но мъка, черна мъка ми тежи:
не мога да си дойда, да те видя -
и скритом питаш ти - дали съм жив? -
а знам, знам колко съм ти свиден.
Един се губи някъде без вест,
а дргуия - тъй млад, левент - погреба,
сега и мене бурята отве -
какво остана, майчице, за тебе?...
Но мигар имам други път сега?
Ти своето сърце си ми дарила -
то бие от омраза към врага,
дори от любовта по-силна...
А щом премина кървавият бой,
на вратнята излез по пълнолуние -
ти може би ще срещнеш син-герой,
по челото с любов да го целунеш...
Балкана,
ноември 1943 г.