Кога бях момче на 10-11 години, тръгнах да ходя на турското училище. Тогази баща ми един неделен ден ме заведе у хаджи Хамзови, първия стар чорбаджия на мащеха ми. Те имали условия от по-напред с баща ми, като тръгна да одя на турския ходжа, да ходи да наглежда какво чета, да ми не дава ходжата да чета нещо, което не е за четене от българин, и това пазеше той внимателно.
Къщата му беше под "Свети Костадин", или по-добре под "Свети Спас", отдолу на пътя, срещу чешмата Данчовка, но тогва още я продаде той, защото бяха взели да купуват там все българи и бяха взели да стават все български къщята, и си бе купил друга, много по-хубава къща долу под чаршийската голяма джамия. Там ме заведе баща ми най-напред, за да ми покаже къщата и да ме препоръча да ходя там.
На това събрание нам как дойде приказката, та се заприказвах повече с баща ми. Не помня сега кое им даде повод за таквоз нещо - книга ли някои от турската библиотека при голямата джамия, що имаше там при него, или пък друго нещо, - помня обаче добре как ходжата разправяше на баща ми, че син му Есат ефенди ги бил изпрочел всички по-напред от него, още като свършил учението си, и чудо приказваше за книгите, що се намирали в тая библиотека. Сега той бил взел една от тях да прочита и в нея намерил, че един татарски (името каза, ама го не помня сега) воевода отървал Търново от един българин и един сърбин, които го били тогава нападнали отвън да го превземат. Баща ми тогаз го попита: "Ами къде е живял той, на Исара ли, или де?" Той каза: "Не пише, ама не ще да е живял там, защото Исарът подир се е отворил, а в Трестиниклиевото време той пак се затворил. В него време 18 души имаше, по-многото от Исара умрели, само в Долна махала, а с Ахладоолу на Леденик не знам колко са. Аз тогаз бях моме още, чирак, моите мастори тогаз ги събраха и ги заровиха в тюлбето на Долна махала."
- Ами има ли да пише нещо за българския цар, който бил най-подирешен, де е умрял той, на Исара ли, на друго място ли? - попита го баща ми.
- Не зная, Рачо, де, не съм чел за него нещо писано в книгите, ама ми се струва, че той ще да е умрял в Едирне, не мога да ти кажа по кое време, ама тъй съм чувак, Те били достове със султан Мурада и нещо като роднина по български. Чини ми се, той дал сестра си султан Мураду, не знам коя си (нещо таквоз има). Сега да е тука Есат ефенди да го питам, може да го знае, ако е чел нейде за него, ама го няма. Аз да ти кажа, много много в тези работи не съм вещ и не ми се е случвало да чета: той чел за тез работи много и знае. Аз да ти кажа що съм чувал да се приказва пак от нашите турци как се е взело Търново. - И додето да му отговори баща ми нещо, той подкачи: - "Кесилмишкая" знаеш ли кое казват?
- Знам, знам, и ние българите я казваме "Сечената канара".
- Че там отпред като идеш от Каябачии, допираш направо до него. Тая канара не била отгоре изсечена, ами отдолу само донейде продупчена, а отгоре била скована естествено. Вашият цар, как го казваха - Шишман ефенди ли, що ли, - жена му била на някой сръбски големец ли, и била такваз, като болничава май; подир раждането на четвъртото си момче, тя, току речи, не ставала никак от леглото, ама живеела. Тогаз били започнали и борбите на турците с българите отвъд Балкана, около Ески Загра и Филибе. Той, Шишман ефенди, бил е тъй вързан о нея, че не можел да иде наникъде; Нашите взели Ески Загра и се биели още около Филибе, когато той сторил да отсече канарата там на "Кесиккая" и като я отсякъл, та я оздравил, направил вътре в черковния двор един нов сарай, оградил го. Придумали Шишмановци тогаз, той я пренесъл в новия сарай, завел при нея и баща на калугерите, не знам как го казваха (те го наричаха, ама аз тъй помня, нейсе), сторил аманет да я остави нему да я нагледва той и всяка събота да ходи при нея да я посещава. И тъй можал чак тогаз да замине; ама додето да тръгне той, превзело се и Филибето и той току отишълл от Търново на с. Шипка да подвърже мира и там името си оставил, ака как го е оставил, ен зная. Оттам заминал за Златица, после, за Къзисарда (Кюстенджа). Оттамо върнал ли се е подире и де се е върнал, не се знае, ама трябва да се е върнал в Търново. Жена му 40 дена след неговото тръгване умряла. Той не я сварил.
Подир това баща ми мени приказката и искаше да му каже нещо за мене. А той: "Чакай де - каза, - да ти изприкажа за вашия цар как е побягнал от Търново, разгеле и момчето ти е тука, да слуша. А, ще слушаш ли?" - попита мене. Аз не му отговорих нищо, а той се обърна пак към баща ми и му каза: "Знаеш ли те таквиз как слушат и запомнят? Гит, ола, аз ще умра, подире и ти, пък той ще остане и ще приказва (аз туй съм го слушал от хаджи Хамза ефендия, като го приказваше на баща ми) и кой знае, може и да го напише биля. А, ще напишеш ли?" - се обърна пак към мене, но баща ми не знам какво му рече и той спря малко и подире пак започна: "Аз, ти знаеш, че таквиз работи не обичам да приказвам, ама сега се разприказвах и момчето слуша, пък и ти ме разпита, и аз ще си кажа, което знам. Пак ще повторя, това не съм го чел нейде, слушал съм го пак от нашите илери гиденлер, които са го запомнили също тъй от други. Слушайте сега:
В старата битва, която ставала или щяла да стане, когато турците били обиколили Търново, една сутрин рано българският цар сам, предрешен, излязъл от Търново с един кон бежанец. Отбил се на едно село, което му било към пътя за Златич, поискал да яде и дали му. То било подир изникването на дините (любеници) и като се наял, той попитал сеятеля на бостана: "Сега ако би дошли труците довечера или утре да те питат: мина ли оттук българският цар, ти какво ще им кажеш?" Заам ли аз какво ще им кажа? Каквото ме е господ научил. Де съм виждал аз българския цар какъв е, че да им го кажа?" " Не, ами ако те запитат видял ли си такъв и такъв човек да мине, ти ще ли кажеш, че си видял например мене?" "Че не знам какво да ти кажа, как ще ме запитат." "Чувай, да ти кажа: ако се случи да дойдат и да те запитат, ти не казвай или според питането кажи: мина, хе, отколе такъв един човек, като сеях дините, а извади им тогаз, отдето щеш, зряла диня; те ще са узрели тогаз, ако е рекъл господ. Турците, стана някой ден, са попълнили света около Търново. Не знам какво са се спречкали с царя, иамт намерение да превземат Търновото ли, или да чукнат главите си с него и да си ходят; такваз ще бъде невем работата. И мене затуй ме проважда сега царят за войска, да ида да взема и да я заведа; да се ударят, че каквото даде господ. И така ти прощавай. Ако ли дойдат да те питат, не забравяй дините когато ги сеях да кажеш", и заминал си.
Къде е отишел оттам царят, не се знае. На сутринта трима души от нашите, турците, отишли на бостана и питали бостанджията: "Тука такъв и такъв човек минавал ли е? " Бостанджият угадил работата каква е и рекъл: "Такъв един човек мина оттука, ама отколе, когато сеях дините, а ето сега те узряха вече. Чакайте да видим, ако има някоя узряла, да ви откъсна да се поразхладите" - и отишел, та им откъсла, и те били всички узрели. Изпратените взели дините и се върнали при войската си, та казали каквото чули. Воеводите направили съвет и решили да ударят града съгласно и доде да се върне царят, да свършат така или онака. На сутринта захванали да бият града и в три-четири дена успели коджемкити. Тогаз градът бил на парчета: Долна махала и цфарските сараи една крепост; Исарът, или височините горе, друга крепост; и трета крепост под Френгисар нагоре край реката, та до Башхамам. ОСвен тези три крепости имало и друга, която била отвън докъде Болярската черква. Тя била не дотам яка, затуй нея превзели най-напред и после другите.
Знаете ли отде се е превзело Търново най-напред? Не знаете. Аз да ви кажа сега отде се е превзело най-наперд и да го запомните, че да го приказвате някога на вашите. Чуваш ли ме, малко момче? - обърна се към мене и като че ме питаше. Аз не помня сега какво му отговорих и дали му барем отговорих нещо, а за слушане, слушах като малък дявол. - От Кесиккая до 200 или 180 мерки, разкрача, към Каябаш, дето е сега чешмата, оттам малко възсукано към пладне има една уличка и слазя към източните врата на бабукчийската чаршия. Току насред пътечката или на долния край тя е малко изкривена до бабукчийската чаршия и е навътре; там има една пенджера, току на прозореца железен отвътре има една глава от камък на гроб. Туй е главата на "Адил баба". Той се е вмъкнал в Търново най-напед от Каябаши надолу. Тука са го съзрели най-напред и се спуснали връх него, та го ранили, може би и убили, но подир него наскачали и други много и не могли да ги смогнат и те превзели Търново и останали вътре. Кават, че на това място го бил навел някой си евреин от градска страна и като паднал там, отишел да го види де е ранен и познава ли го някой от българите, да го гонят, че тук, че там, та тука го стигнали и го убили. Те не салт от него, но и от другите жидове, що имало в Търново, теглели от тях, додето се разбягали и разместили.
Тъй се превзело Търновото без цар. Къде е бил царят им, не се знае. Подир някое време чул го султан Мурад и проводил, та го викал, чунким били приятели нещо си, и той отишел и останал в Едирне да живее, додето умрял ли, какво е станал, не се знае. Казват, че те били нещо род с Михаил бея и когато той, Михаил бей, правил джамита, той пък правил моста и изкарал го да го има и кръстове извътре.
2
Приказваше ми големият Марко, хекиминът, на 1850 да е слушал от хаджи ефендия, 80-годишен турчин, че преди 300 или 250 изгоряло Търново, само една къща останала на Исара. В това време една богата турска библиотека изгоряла с много книги и други стари работи. После пожара уголемите и бейовете се събрали на съвет, та размислили и приказвали как да възпрат тези загуби, които ги постигнали, и решили да се турят няколко писци, за да препишат всичко, що се намервало честно записано, и от каквито книги имало у частни лица преписани съставили нова по възможност библиотека, която е основание на днешната библиотека в новата, най-голямата турска джамия в чаршията. Хаджи Есат ефенди, син на речения хаджи Хазма ефенди, който прочел тази библиотека, що била до подир падането на Турция, приказвал много любопитни неща за българската история, за превземането и падането на България.
* Това е един от сравнително късно печатаните "Исторически разкази от минали времена" (1894). Но той е много характерен за значителна част от огромното книжовно дело на поета. Във възрожденския печат и след това Славейков редовно дава материали по българската история, истории на местности, градове, манастири, села, гробници и така нататък. Между другото този разказ е особено характерен, защото показва как продължителните и системни негови проучвания на българската история са тясно преплетени с наблюденията му още от дете, с виденото и чутото при непрекъснатите му митарства.