Касае се, господа, заедин въпрос от доста голяма важност, който трябва да се разисква и реши в нашето събрание. Откак сме тук срещнали и намерили, вий сте имали случай да забележите, че аз не обичам дългите слова и отбягвам, доколкото ми е възможно, от онези буйни словоизвержения на гръмливи фрази и калабалък думи, но гледам колкото е възможно по-накратко и по-ясно да представя своите взглядове върху разисквания въпрос, избягвам от онези за сила уж на словото риторически повторения и гледам колкото мога да бъда кратък и ясен, но днес според важността на въпроса аз ще ви помоля да ми потърпите да поговоря по-напространно, защото искам да разгледам всестранно този въпрос.
Принадлежи, или по български да кажа, работата е за народното представителство и после за отношенията на това представителство към върховния началник на народа в управлението на съдбата на народа.
Въобще человеците в света вършат работите си по два начина. Едни мислят добре и зряло и предприемат да се разпореждат и устрояват, както за добре виждат, по мярата на силите и средствата си, което е и по-разуното според мене, но за жалост и по-рядко видимото; други гледат просто какво правят съседите им или тези и онези и се залавят да правят и те същото, като подражават на тях, и тъй отиват излагани често на неудобствата и несгодите, които произлязват от непомерността и несъобразността на силите и средствата, с които всякой един разполага. Това се разбира най-лесно и най-добре с нагледния пример на модите у нас. По този пример вий всинца можете да схванете лесно, да проумейте добре какви следствия са произлезли и произлязват от това, дето да се подражава необмислено; затуй не считам за нужно да ви разправям повече. Ще премина да кажа само, че както всякой един частен человек е стопанин в управлението на съдбата на дома си и отговорен за следствията, така също и всякой един народ е стопанин в управлението на съдбата на отечеството си или на държавата, да кажем, на която принадлежи, или на собствената си съдба, по-добре да кажем, и е сам отговорен за следствията. Подир това ще пристъпя в разглеждането на въпроса, който ни занимава.
Този вторият начин за вършене на работите, за зла чест, преобладава в усмотренията и разпорежданията при устрояването както на частни лица, тъй и на цели народи, и преобладава по самата простра причина, за отбягвание от труд; защото человек въобще или повечето человеци са разположени към по-лесното и не обичат да си задават труд да мислят върху предпочитанията на устрояването си и въобще във водение на работите си, по-прости и чисто копират от готово, подражават на други, без да му премисляват дали те са на същото положение и под същите условия с тях и дали чуждият калпак ще дойде уйгун на главата им, както им е аресал на главата на други. Това произлиза още и от излишния страх да не би да се сбъркат, ако се наложат само на своя ум, и затуй пак тичат на готовото да подражават: това обаче, второто, е по-рядко явление, защото в него се показва мисъл донейде и предупазвание до една степен, което е и по-утешително; но по-обикновеното е онова глупавато и необмислено подражание, според което се возят человеците, често по инстинкт само: "Онзи има това, че аз защо да нямам."
Не отричам, господа, че някога това подражание и по примера на други водение е свястно, а често и спасително; защото можем да се ползуваме от опита на други преди нас, що са се устроявали, като гледаме отде са излезли и по какви причини са дошли дотам, дето да узаконят това или онова постановление. Но съгласете си с мене да признаете, господа, че по-многото пъти това подражание и по примера на други водение не е освен заблуждение, не е освен повторение на глупости и нелепости, които са търкали главата на други народи съвсем безплодно, които, без да му отмисляме много-много, тичаме да ги приемем и ний, за да потъркат и нашите глави тъй безплодно, защото нямаме търпение да обмислим работата по-добре или защото нямаме разумната смелост да отхвърлим и отменим едно постановление, което очевидно е измъчвало други, които са били по разни причини принудени да го приемат и ввдат в кодика на управлението, без да се спрем да помислим дали у нас има тези и същите причини, за които трябва да го приемем, непременно и ний. Ето от това именно необмислено, неразбрано и непостижимо-престъпно свенение да се отклоним от една приета у други форма иде приеманието на постановления, често неуместни и несъвместни с особеното положение, което всякой един народ има при особените условия, на които е подчинен в своето развитие. А и формата, господа, както и модата, привнесени и введени необмислено, дохождат до невероятно тиранство и неотразимост.
Според мене, господа, аз намярвам твърде странно и твърде губително това влияние на работите, което да изискува от нас, щото да бъдем непременно и по всичко, каквото са другите.
От друга страна, не виждам за какво има д се страхуваме, ако останем ексик в нещо ненужно нам по положението ни и по условията на развитието ни.
И ето защо смело се произнасям против учредяването на сенат било или държавен съвет; аз не виждам нуждата от тях и намярвам ги излишни и достойни да си остават в калабалъка на нулите, извън четните числа на нашата конституция.
Позволете ми да ви се изповядам, господа, и да ви кажа, че разгледванието на тоя въпрос и мене има да ме съблазнява нещо и аз си позволявам, като человек, да се блазня и да бълнувам, че ако не по ума си, а то във възрастта си може би да се удостоя да бъда и аз един от честитите онези дембели, за които някои мои събратя тук показват такава ревност да им устроят такъв хубав приют с учреждения таквизи, каквито са държавни съвети и сенати. Кажете ми, не е ли съблазнително да искам и аз да настоявам за кое-годе от тези учреждения?
Но вън от тази съблазън аз съзнавам всичката безполезност на тези учреждения и отблъсквам ги.
Ний, господа, искаме сенат или държавен съвет, но не е ли потребно да се питаме по-напред, защо ги искаме, по каква нужда, по какви причини?
Перво и перво, ще ни кажат, защото няма ни една конституция в света, която да няма едно таквоз нещо, и как можем ни да имаме конституция, без подобни учреждения? Това ще бъде едно ново нещо, една оригиналност, тъй да кажа, българска, която може да се види смешна в очите на онез, които са привикнали да гледат конституциите накители с таквизи пачи пера.
Но, перво и перво, да кажа и аз, господа, привичката на подражанието, това, дето да се подялва и подвежда някой под приети от други форми, лишила е света, лишила е человечеството от много полезни предложения на практични и светли мисли. Подражанието, необмисленото подражание затрънгва по нейде си пътя на развитието и става нужда оригиналността да дойде да направи прелез или да пробие друг път; подражанието не е, освен да става някой неволник на приети форми, а каквото по-нехвелито от това, дето да бъде един народ неволник на вкуса на друг един народ и да се подчинява на чужди нужди, които той никак няма и не усеща.
Оригиналността, господа, не може да се вменява в грях никому, защото инак би било същото, като да гълчиш, да мъмриш човека защо да иска той да е человек, а не гурт.
Но за да не съблазним и да не стряскаме прекалените консерватори, за прибързвам да кажа, че говоря за оригиналност, която не смесям с невежеството, и свършвам, като кажа, че аз не виждам какво има и в туй отношение да се страхуваме и свеним, ако на изпорчения вкус и на обръгналия инак взгляд на някои си да се покажем донейде оригинални.
От всеобщата история, господа, може да се узнае най-добре какво влияние са имали върху хода на събитията в человеческия род заслугите на мислителите и приеманието на новите понятия: следствие на тях е това, дето виждаме, че от една година на година на света става все по-добре да се живее.
Имат, господа, другите народи конституции със сенати и държавни съвети, но за да приемем и ний това, което те имат, не трябва ли да поразмислим и да се попитаме: защо ги имат те и как е станало да ги имат; дали по следствие на нуждите, които са оказали необходимо тяхното учреждение, или по следствие по нуждите да избягнат някое неотразимо зло, зло, което у други няма? Изучаванието на историята за установлението на сенати и държавни съвети в другите конституционни държави може най-добре, дори и осезателно, да ни покаже, че ний не само не трябва да приемаме таквиз учреждения, но трябва и внимателно да ги избягваме.
Всички тези конституции със сенати и държавни съвети, господа, са произлезли от монархии, които, като са се намерили в нужда да дадат някои права на народа, трябвало да промислят да отворят места и на предишните съучастници на властта си, да задоволят и тях. Тъй е произлязъл сенатът в Англия, Франция и Белгия. Други условия са предизвикали постановлението на сената в Америка. Сляпо подражание е постановило тези учреждения в някои нови народи. Подобни причини извикаха учреждението на държавния ъвет в Турция. Но колкото за нас, не можем да не признаем, че условията, под които са се намерили в необходимост да приемат тези учреждения други конституции, са били съвсем други и даже съвсем противоположни на тези, под които се намерваме ний днес, като излязваме из едно съвсем друго положение. У нас като няма таквиз, хор, за които да правим особено място, ний не слязваме от монархия и да търсим как да настаним нейните развалини, а излязваме от едно положение, което добре разбрано, трябва съвсем да ни извади от този мерак да правим сенати и държавни съвети.
Не за сенати, господа, и не за държавни съвети предлежи нам да се стараем и промисляме; иам въпроси много по-важни и по-съществени от въпросите за ряпа и салата. Много по-важен и по съществен е за на въпросът, как да се устроим, за да имаме едно силно и крепко правителство, въпрос, който е тясно свързан с разискваните тука членове и даже е съществената част на този въпрос, то за това и трябва да привлече особено вниманието ни и именно за него трябва да се стараем.
Но ето и че самият този въпрос, самото това главно желание, разбирани, както аз го разбирам, тоже говори явно и решително против таквизито учреждения на сенати и държавни съвети, които за друго и не служат, освен да отчуждават владетелят от владеемите, като се турят между необходимите за двете страни тесни сношения и прями съприкосновения, и стават прегради, колкото ненужни, толкоз и ухрабни. И, първо, защото тези прегради не са освен остатки от древноазийските постановления, когато отношенията на владетелите с владеемите са били тъй чудовищни. Но да се не впущаме да издирваме произхождението.
Искате ли правителство силно и крепко, господа, каквото трябва да бъде всяко правителство, каквото всички стараем да бъде нашето, поставете народа в прями отношения с него, свържете по-яко връзките на тези отношения, отхвърлете всичко, що може да отстрани добрите между них споразумения, и вий ще имате онова, което желаете и търсите.
Но искат да ни уверят, че учреждението на сенат или на държавен съвет е нужно и необходимо по много и много причини, които привождат, които обаче не издържат критика. Дълго би било да влезем в подробни разисквания по това, но не можем и съвсем без възражение да оставим тези техни доводи, затуй аз бих желал, ако позволите, колкото е възможно накратко да кажа нещо на бърза ръка и за тях.
Казуват ни, че учреждението на сената е необходимо, за да предуварва от всяко стълкновение. Народното събрание е висшата власт; но това не е освен един гнил довод. Да оставим да не питаме като какви стълкновения могат да произлязат, но нека кажем, че това е предвидено в другите постановления на конституцията. Не е ли, че князът има правото да одобри или отхвърли предложението на събранието? Не е ли, че князът има правото да разтуря камарата, когато я види, че тя иска да упорствува, и да свика нова? Но тъкмо това е, ще ни кажат, че ако и новата камара се заинати? Но тъкмо за това, ще кажем ний, сенат и не е нужен, защото в такъв случай, до който не ще се дойде без основни причини, необходимо ще е или камарата да се покори на волята на княза, или князът на волята на камарата. В такъв случай никаква работа няма ни сенат, ни държавен съвет, ниаккво посредничество, което може да изкриви или да отклони само онези спасителни резони, пред които трябва да се преклони или волята на княза, или волята на камарата.
Страхуват се от буйствата на младите и разпалани глави в камарата и искат да създадат друга една държава в държавата на Народното събрание - държава старческа, която да обуздава буйството на младите. Страх химерически и мерки безцелни! Да се страхуват там, дето няма страх, ще каже, че не са изучили и не познават добре народа си или иамт криви понятия за него. А гдето искат да вземат таквизи мерки, каквото предлагат уж за предопазвание от злото на буйството, показва дебелото непознавание на человечеството. Таквизито забравят даже съвременния голям и жив пример, че Виктор Хюго е вече на осемдесет години и пак е той най-буйният между депутатите във Френската камара. Колкото за другото, третьото страхувание, страхувание не толкоз безосновно, че в камарата може да стане наводнение от хора, най-гюруладжии на света, каквито са адвокатите, които дигат най-голяма гюрултия в събранието, за да сбият с толк общото мнение, за добра чест на народа ни и Народното ни събрание, нямаме ги още толкоз бол да си парим кокалите от тях, каквото много други народи. Не е настанало още таквози време у нас. Не отричам, че тези скакалци може твърде скоро да се развъдят и у нас...
Вярното е, че сега ги няма дотолкоз, колкото да разбъркват мозъка на събранието и да туряме сенати-менати за ограничение, ще каже, според мене, да приемем отсега едно действително зло, за да се предувардим от едно засега въображаемо. Ако има да дойде, има и да види, но на времето си.
Аз никак не мога да пристана на мнението, изказано в рапорта на почитаемата 15-членна комисия, че сенатът ще може да пази равновесието между княза и Народното събрание.
Напротив, аз мога да кажа, без да се страхувам, че ще слъжа, че той ще състави всякога противовесието на народните желания - инак то е немислимо, особено при положението, в което се намираме, да не можем да иамме пълно независими хора. Не мога да приема и предположенията за благия изход на неговото посредничество. Аз като гледам на работите, мене ми се вижда, че това насред турено между княза и народа учреждение за друго и не ще служи, освен да бъде пречка на споразуменията, и дохождам да мисля и да вярвам, че то скоро и по-често ще предизвика стълкновенията, отколкото да ги потушава.
Най-после аз никак не мога да се съглася да приема постановлението на едно таквоз безполезно и ненужно учреждение, инак толкоз обидно по съществуването си и за народа, и за Народното събрание, то преимуществата, които му се приписват и отдават.
Но нека разгледаме и още един довод, който има претенцията да се вижда уж като по-благословен. Казват ни, че имало голяма нужда от закони и от проекти за закони сега в началото, и защото министрите щели да бъдат завзети по специалните си длъжности и не щели да имат време да се занимават с усмотрението на тези необходимо нужни и надлежащи постановления и узаконения, та затова непременно трябвало да има или държавен съвет, или сенат. Аз можах да говоря надълго и с неопровержими доводи да докажа ненужността и непрактичността на туй предложение, но за да бъда кратък в думите си, аз ще ви покажа на един явен и пресен пример от днешната привременна административна власт. Повечето от вас, господа, знаят как покойният княз Черкаски започна устройството и нарежданието по нашата страна, с колко и какви помощници, при какви тъжни и тежки обстоятелства; как после Негово сиятелство, нине тъй вещо изпълняющий тази служба, императорский комирас едва-що стори година, откак е дошъл, съвсем без да познава страната, и сам той, както и повече от просветените му пълномощници, но ето при добрата воля, която показаха за доброто на народа ни, те сполучиха да дадат и да подложат доволно трайни основи на управителната част. Не признавайте, ако можете, че те организираха съвсем неорганизованата или съвсем на други начала полуорганизираната отрасъл на управлението, или, тъй да кажа, на самоуправлението, а в това ничия помощ нямаха. Те нямаха ни сенат, ни държавен съвет, ни даже някакв, ни обикновено, ни велико наричано събрание. При обстоятелства твърде несгодни, в едно начало, претоварено с всякакви пречки и непреодолими неудобства, те преодоляха и свършиха по-голямата и по-съществената част на своето управително устрояване; тъй щото нам не остава, освен да турим вътъка на местните нужди на положената основа и да затъчем платното на народната ткан. Не сенати, господа, и държавни съвети, но добра воял за работата е това, което има най-голямна нужда днес нашето административно учреждение.
По-нататък аз мога да ви кажа и да ви уверя, че учреждението на един сенат било ли държавен съвет не само янма да облесни и ускори, тъй да кажа, нашето административно устройство, но още ще го усложни и затрудни. Защото той, тъй наричан от някой посредственик, друго няма и да прави, освен да покаже своята необходими, да протака работите, да ги вдребнява, да ги дармони и пресява дотамо, догдето или да ги изкриви съвсем и представи съвсем други, от каквито народната нужда и воля ги е изисквала, или съвсем да ги уничтожи.
Искате ли управление по-дюзгюн, както казваме по турски, или по-стъкмено, както можем да кажем по български - гледайте машината на управлението да бъде колкото е възможно по-простра, по-малосложна, на която преимуществата както недостатките отведнъж да се видят, да могат да се поправят, и вий ще имате по-малко главоболия и работата ще отива по-успешно.
Искате ли управление сигурно? Оставете министрите само и Народното събрание отговорни и ще ги направите по-внимателни. Турите ли между Народното събрание и княза, между министрите и Народнот осъбрание друга една станция на кривите дърва - министрите ще стоварят там кривите си дърва, Народното събрание тоже; самата станция, като има две врата за изход в обвинения, да стоваря кабахатя на своите кривоти кога на едните, когато на другите, то ни един не ще да се намери прямо ответствен: а стоварените оттук или оттам криви дърва трябва да се вдигат, трябва да се носят и, разсумява се, те ще се натрапят на гърба на народното тяло, което освен теготата, която трябва да понесе, ще има да търпи безмълвно всичките утрепвания и охлузвания на гърба си в носенето на кривите дърва.
Освен това има още и друго едно нещо, което повърхно съдено, ако и да не се вижда толкоз ухрабно и вредително, при по-дълбочко обмислювание има голямо значение. Освен гдето, както казах, е обидно за цял народ да приеме една предубедителна присъда на пълната си неспособност и, тъй да кажа, некомпетентност в решението на народни дела и да признае за способни и компетентни само някои привилегировани лица,има още и туй, че като отнема от Народното събрание пълната отговорност, отнема му и пълната внимателност, смотреливост и необходимата предосторожност. А като стигне то, Народното събрание само да мисли и да вярва, че работата не се касае само до неговата разумност, то най-първо е принудено да състави за себе си едно по-долно мнение и да предоставя по-зрялот обосъждание на работите върху онези, на които незряло обмислени постановления дават по-голям доз от политическа мъдрост, после взема леко, повърхностно и донегде само да обсъжда работите, с надежда, че други, които постановленията турят по-горе от тях, ще ги обсъждат по-зряло; и тъй карат раобтата, тоест заниманието с народните работи, без присърце, без надлежното внимание, като предоставят това на признаните безправедно и произволно по-способни и по-компетентни.
От друга страна, по слабост на человечеството, човек обича да вярва много в себе си, па ако му се приложи едно мнение и от други още, че той е наистина и достоен и способен, той взема за себе си едно таквоз самомнение, щото пристига да вярва в себе си дотолкоз, щото и най-големите глупости, неразлъчните с несъвършеството на человека, да ги счита като непогрешимост и да иска не вече да изказва мнение, но и да налага това свое мнение и без ниаккво съмнение в своя авторитет твърде повърхностно да обсъжда работите и ето един извор на недостатък в постановленията при едно таквоз устройство на управлението.
Опитът е доказал, че колкото по през много ръце и през много умове минува една каква да е работа, толкоз по-несъвършена и толкоз по-развалена излязва. Практичната народна философия е признала това и се е произнесла давним-давно, че "много баби килаво дете".
Имайте, господа, по-голяма вяра към народа, към неговото благоразумие, вгледайте се по-добре в него, изучете по-положително неговите качества и свойства и бъдете уверени, че вий ще си съставите едно по-добро мнение за него, за да можете да се положите повече на него, отколкото на неуместни и ненужни няои отбори. Едно от най-обикновените заблуждения на человечеството е да мисли всякой за себе си, че е по-умен и по-добър от другите и че другите са много по-долни от него и следователно имат нужда от негова ум и неговото ръководство. Това може наистина донейде си да е право, ако отношенията се вземат в тесен кръг, и действително человек от человека може да бъде и по-умен, и по-хитър, и по-лукав, ако щете, но в отношение на широк размер това преимущество пада. Защото хитростта и разумността на едно лице се удавя или омаломощя пред разните преимущества на много лица и тогз иде неоспоримата оназ истина, че първата глупост на света е да мисли някой себе си, че е по-умен от другите или че само той знае и затуй иска да ръководи. Затуй нужните в единоначалието ръководители са излишни там, дето цял народ се взема да мисли за съдбата си, дето много умове съставят едно мнение. Тогаз излязва, че поединичните ръководители, колкото умни и просветени да са, могат много по-скоро да заблудят и да сбъркат, отколкото зрелобдумното общо или народно мнение. И да ви кажа: много по-добре и по-право мисли за себе си сам един народ, който носи тегобите, който и разбира де го утрепват, отколкото могат да мислят за него лица привилегировани, които често и при добрата воля и присърце, що биха имали да са полезни мъчно угаждат де и как трябва да му помагат и излязва, че много пъти те го чешат тамо, дто го не сърби. Оставете народа да търси сам цяр за болките си, които усеща, и бъдет уверени, че той по-скоро ще го намери и ще умее да го приспособи. Имайте предвид и признайте, че както едно частно лице, кога възлага на други да мислят за него и да го ръководят, никога не можа да хароса, понеже, първо, то остава лишено от опит, който е майка на мъдростта, и, второ, загубва онова необходимо доверие на себе си за извършване на каквато и да е работа и остава некадърно да си върши само работата, както го изискват интересите му, така също и един народ не харосва, когато остане в таквоз също положение, да се управлява под излишни и натурени пестунства и ръководителства, излишни, казвам, и трябва да се разберем за какво говорим. Запомнете това, що ви казвам, и прехвърлете сега през ума си различните състояния на народите под ръазличните видове управления и пресметнете следствие на какви обстоятелства е положението на всякой един от тях. Това е, мисля, самото най-добро, най-поучителното, от което можем да се поведем в решението на този въпрос, който ни занимава.
За да свърша най-подир, аз ще ви кажа, господа, че ако допустим това, ний ще бъде и непоследователни, защото едва-що вчера узаконихме и конституцията си, че янма и не трябва да има съсловия у нас, а ето не се минуват ни два дни, и ний искаме в същата конституция да турим основата на един закон, който допуща развиването на таквиз състояния чрез учреждението на един сенат било или държавен съвет, чрез което искаме да утвърдим помежду си един клас хора привилегировани, които не ще са освен едно съсловие. Помислете и това и тогаз решавайте.
Из дневниците на Учредителното събрание, 1879
Това е прочутата реч на Славейков в Търновското учредително събрание, в която той защитава демократичните основи на конституцията. Видният възрожденски деятел и близък сътрудник на Славейков в "Македония" Тодор Икономов е бил ораторът на комисията, която предлагала да се въведе у нас сенат.