Роман е занимателна повест или измислена приказка, в която ни се представя человешкият живот в своите разнообразни отношения. Също роман това е. Но много сантиментални господжи, а че и господиновци може съвсем инак да определят романа. Според тяхното мнение романът е повест, която има за предмет любов, и то чиста, платоническа любов... Според тяхното разбирание то е първото условие на романа. Лицата или особите, на които животът се разлага в романа, нямат и не смеят да имат никакви възвишени мисли и тежнения, трябва да бъдат отправени единствено връз предмета на тяхната любов, защото любовта е изходната и завършната точка в роман - а то е все според разбиранието на гореспоменатите лица. Това погрешно мнение за романа се привикнало ето откъде.
Романът е един дял от епическата поезия и поникнал е много по-късно от епоса. Той се е породил в средните векове, във времето на най-голямата слава на рицарите, а люлката му е Западна Европа, гдето рицарският живот по онова време се е най-бурзо развивал.
Рицарите са били по-първите юнаци на народа си и представители на народната мисъл. Техните юначки дела и това, що са те явно вършили, възпявали са го поетите на онова време у епосите. Частният живот на тези рицари е ставал предмет за романа. А понеже в онова време на феодалната система само животът на големците е имал някакъв интерес и понеже в онова за големците често и безгрижно време най-занимателните отношения на частния живот са били любовните отношения, то романът се забавлявал с любовните отношения на големците и рицарите.
Романът, който се е развивал наспоред юнашкия епос, заел е много от него. Когато в епоса судбината и някоя висша сила управя юнака, така и в романа судбината е станала управителка на любовните отношения и както в епоса юнакът иде в противство със судбината, най-после борбата на юнакът иде в противство със судбината, най-после борбата на юнака обикновено излязва честито, тъй също и юнакът в романа се бори с големите пречки и спънки, които най-после надделява и борбата му увенчава мирно наслаждавание на любовното щастие или както обикновено казуват, любовникът и любовницата "най-после се състанат". И тъй романът е станал скутоносец на епоса, а с това той си е заградил стезата за по-нататъшно развитие. И както в епоса, юнакът ни се вижда, като да се намерва под окрилието на някоя висша сила и като да е сам той някоя висше творение, тъй исто и юнаците в романите като да са творение на някой висши свят, защото повече са вече тъй идеалисани, щото и най-незлобивият читател не вярва, не само че има вече таквиз люде, но не врява нито че могат таквиз люде и занапред да бъдат, когато в простотата си и вярва, че някога са те можали да бъдат и ги имало.
Четението на таквиз повести, които олицетворяват свръхестествени или, по-добре да кажем, неприродни усещания, неприроден, живот, подкопава в простия и незлобивия читател природната основа на нравственото и умственото възпитание толкоз повече, колкото по-много умът и фантазията се забавляват с таквизи работи и колкото умът на читателя сам по себе си е млад и неразвит. От това излязва, дето че у тези народи, между които четението на романите е разпространено, се измерват много таквиз иперсентименталки девойки, които ги блазни, че са постигали целта в живота, когато могат насаме да се предават на нежни въздишки за неомръзвания предмет на любовта си. А от туй произлязва и онуй погрешно разбирание на романа.
Сега, когато в новото време напредъкът на природните науку обори силата на судбината и на висшите сили, които управляваха человека, то изместен е вече и епосът от кижевния стол на читающата публика. Това събаряние на епоса стана в същото време и еманципирание на романа. А между това и свободните мисли от миналото и сегашното столетие изпокъсаха свръзките на феодализма и въведоха целия народа в лика (хорото) на явния живот. Сега чак се показа животът у всичката си разнообразност и писателят на романите вече има богато поле за своята студия. И наистина писателите са захванали да разгледват и да проучват живота от разните негови страни, а чрез това романът е добил нов полет, защото неговът задатък, както в началото казвахме, е да представлява человешкият живот в разнообразните му отношения.
Но при всичко, що тези обстоятелства са били благопоспешни за развитието на романа, то пак за дълго и твърде дълго време е траело примъкванието на романа от неприродния живот към природния, па и днес даже не можем каза, че романът е отърсил във всичко стародревния си епически паздер. И най-даровитите писатели лесно още се вдават да изобразяват чудновати събития, да описуват свръхестествени характери. В тази погрешка падат най-много французите.
Истинният задатък на романа или по-право на писатоля на романа е да се углъби в народния живот, да изнесе от него мисли, които движат тоз живот, развитието на тези мисли и техните разни судбини, да ни ги представи в живот и действувание на лицата, с които желае да изплете романа си. Тъй би могли да имаме роман и такъв трябва да е той, а то ще каже повест от дружествения наш живот. В това русите са днес много успели.
У русите има и туй честито обстоятелство, че техният дружествен живот привършва днес възгражданието си и от това разни партизани се трудят да прокарат своите или да оборят противните начала, та представят дружествения живот според своето разно схващание от разни точки на зрението.
Това истото обстоятелство настава вече и у нас българите. У нас вече дружественият живот е в началото на възражданието си. И ако би ний имали честта да имаме романисти, както сме честити да ги нямаме, трябвало би да ударят и те в тоз път, в който са русите ударили, дето ще се каже, да пишат романите си на наше народно основание. Но като романисти още нямаме, ний изказваме това мнение като едно напомняние към младите писатели, които може да се заловят някога да пишат.
Нашето най-мило желание е да се яви и у нас на свят дружествения роман, защото само романът е кадърен да извади на свят дружествения живот такъв, какъвто си е, с всичките си дребнотии и заврънкулки, нещо, което не стои толкоз във властта на никоя друга връст от поезията, и то в едно толкоз занимателно обличие. А пак дотогаз, доакто не се сдобием със свой роман, ний можем да се задоволяваме с произведенията от чуждите книжевности. При избиранието пък на тези произведения трябва да пазим на гореспоменатите изисквания как б имали читателите, първо, да се научат нещо и да навикнат на природното разбирание на светските отношения и, второ, как би могли онези, които ще пишат, да имат добри примери.
Най-после ний ще повторим още веднъж да кажем тука, че в романите повелите и приказките нам ни най-вече аресва руският начин на писание.
Читалище, 1876