Петко Рачев Славейков, било по своя инициватива, било по покана на Българската екзархия, но във всеки случай с нейната поддръжка, ни предложи един ден, който от нас желае, да отиде с него в Одрин, за да открием българска гимназия. Гимназията трябваше да се открие в българската махала в Одрин, която бе гъркоманска, за да може да се събуди и закрепи българщината в тоя край. И за да може при тия условия да заработи новооткриващата се гимназия, бяхме необходими ние като ученици, за да има с кого да се открие. Неколцина, между които и аз, се отзовахме с радост на поканата и заминахме с дядо Славейков за Одрин. Тук ни наеха квартири и се хранехме в определена гостилница, издържани от Екзархията. Намериха се неколцина българи-патриоти, които записаха децата си в българската гимназия. И работата потръгна добре.
Обаче гърците не спяха и уплашени за влиянието си, започнаха да интригуват пред Високата порта против дядо Славейков. Те са го представили за същински бунтовник. Интригите им имаха такъв голям успех. че турското правителство бе наредило да го арестуват. Един ден заптиетата задигнаха нашия дядо Славейков и го откараха за Цариград.
След неговия арест положението ни стана отчаяно. Наистина, гостилничарят ни хранеше, защото Екзархията бе гарантирала издръжката ни, но все ръмжеше и настояваше по-скоро да се уреди положението ни. Поради това Екзархията се видя принудена да ни повика обратно в Цариград. Заедно с другите и аз се озовах в Цариград...
Не зная по чие влияние и ходотайство, вероятно по това на дядо Славейков, Екзархията, изглежда, че бе настояла пред млекарския македонски еснаф в Цариград да ми дадат средства да отида да следвам в Габровската гимназия. Някои от членовете на еснафа бяха добре поставени и във връзки с Екзархията, като негови представители, а Екзархията с дядо Славейков им влияеха от своя страна. Млекарското сдружение ми отпусна 30 турски лири, за да отида в Габрово. Тия пари ми се дадоха един вид взаимобразно, с условие да ги върна, когато мога, на селската загорчинска църква, което направих по-късно чрез покойния си брат, близнака...
От Габрово аз с още три македончета, за едното от които помня, че бе от Кърклисе (Лозенград), се упътихме пеша за Стара Загора, гдето се научихме, че бил дядо Славейков. Благополучно пристигнахме в града и се явихме пред него. Той ни прие радушно, разпита ни за Габрово, а след това ни зададе въпроса, какво мислим да правим. Някой от нас му отговори, че ще се върнем в Цариград.
- Бре, какъв ти Цариград, никъде няма да ходите, тук ще стоите при мене! - категорически отсече дядо Славейков.
Обадихме му, че нямаме никакви средства, но той ни успокои, заявявайки, че за нищо не трябва да се грижим. И наистина, той ни настани на свои средства у една жена, която ни хранеше и се грижеше за нас. При това ни прие в пети клас на Старозагорското петокласно училище. В него дядо Славейков ни преподаваше по български език и история.
Учехме се ние в училището, но се и вслушвахме що става вън от него. А там, в града, се водеше упорита борба между дядо Славейков и старозагорските чорбаджии. Тия последните бяха заклети врагове на всяка революция и наричаха всякак въстаниците - нехранимайковци, хаймани. Те бяха врагове и на мисълта за една руско-турска война. Дядо Славейков бе повел ожесточена борба против хулите и клеветите на старозагорските чорбаджии. Ние пък, възмутени от тяхната клеветническа кампания, се разпалихме още повече в революционния си устрем и решихме да се намесим в борбата в защита на въстанието. За тази цел си основахме уж тайно ученическо дружество, което издаваше ръкописни позиви, които лепяхме из улиците, доказвайки в тях предателството на чорбаджиите, наричайки ги изменници на народа. За това обвиняваха дядо Славейков и той един път ме повика (защото аз им бях авторът) и ме посъветва да пиша по-въздържано, тъй като него обвинявали за тия позиви.
Същевременно продължаваха учебните занятия. И спомням си, че към края на учебната година дядо Славейков ни зададе домашна работа, предоставяйки всекиму да си избере интересуваща го тема. Аз написах съчинението си в стихове под заглавие "Плачовете на България". Какво стана с този ми стихотворен опит, не зная, трябва да е изгорял заедно с цялата библиотека и покъщнина на дядо Славейков при старозагорския пожар, предизвикан от бомбандирането на града от турската артилерия.
Всред тия училищни занятия дочухме един ден, че руски войски слезли в Казанлък. И ние, трима ученици, без да му мислим много, вдигнахме се следобед към 3-4 часа и тръгнахме за Казанлък да посрещаме русите. Из пътя ни пресрещна един български каруцар.
- Бре, момчета, накъде? - попита ни той.
Отговорихме, че отиваме в Казанлък при русите.
- Те се готвят да тръгнат за Стара Загора - ни съобщи той. - Ами къде ще спите? - ни запита след това, сочейки с очи времето, защото бе започнало да се стъмнява.
Ние безгрижно заявихме, че ще спим нейде из баните, каквито много има между Стара Загора и Казанлък. Но коларят започна да ни убеждва, че не бива така да замръкваме из пътя, защото Балканът е пълен с башибозуци и турски войници от разбитата турска войска, които се крият из баните, и при първа среща ще ни убият. Човекът имаше право. Едва сега ние си спомнихме, че щом навлязохме в боаза, и видяхме да слизат из планинските му урви цяла рота турски войници, но за щастие без оръжие. В младежката си безгрижност ние не бяхме си помислили за опасността, която ни застрашаваше от тия бягащи турски части. Затова сега послушахме коларя и се върнахме в село Дервент да пренощуваме. Познатият на едного от другарите ми поп на селото ни даде подслон. Но посред нощ ни събуди страшен пукот. Скачахме стреснати, още сънени, не можейки отначало да се ориентираме в тъмнината. Оказа се, че войници от разбитите и бягащи части нападнали селото. Обаче селяните излязоха твърде предвидливи. Те бяха поставили охрана край селото от опустошение. След преживяната тревога, едва дочакали съмване, ние не се отказахме от намерението си да посрещнем русите и отново потеглихме за Казанлък. Като наближихме града, видяхме, че някой препуска насреща ни. Той бе един руски кавалерист, който се спря при нас и ни запита на български къде отиваме. Като чу нашия отговор, той ни съобщи, че ей сега ще мине руската войска с генерал Столетов начело. Затова нареди да се построим в шпалир край шосето и когато минавай край нас генералът, да викаме "Да живее генерал Столетов!", "Да живее руският цар!" Ние го послушахме. Щом ни наближи войската, строихме се край пътя, приветствувайки я с горните викове. Генералът спря и започна на турски да ни разпитва за Стара Загора - колко войска има и има ли изобщо турски войски тъдява. Ние му разказахме каквото знаехме, а сетне се присъединихме към войската и заедно с нея безпрепятствено наближихме в града, защото никакви турски части не бяха останли в него и край него. А извън града бе излязло цялото старозагорско население да посрещне братушките. Тук видях дядо Славейков да плаче с радостни сълзи, че дочакал да посреща руски освободителни войски. Радостта наистина бе голяма за всеки гражданин и за цялото население. Обаче тя не бе за дълго. Защото известен е ходът на историческите събития. Около Одрин се бе събрала голяма турска войска и бързо настъпваше под водителството на Сюлейман паша. При известието за численото ѝ надмощие руските части започнаха да се изтеглят от Стара Загора, за да заемат по-добри позиции на Балкана и да попречат на турците да го прехвърлят. Край Стара Загора останаха да посрещат и да се опитат да задържат, доколкото могат, първите турски нападения българските дружини. Биха се храбро. Аз бях около тях в началото на сражението; носех вода и хляб на сражаващите се, помагах на ранените. Помня и до днес пищенето на куршумите, които хвърчаха край ушите ми. По едно време се върнах в града да видя какво става в къщи и с другарите ми. Тогава чух събралите се на площада граждани да приказват, че турчета в турската махала нещо са се разшетали, че няма охрана в града и, току виж, че ще започнат да грабят. Вслушах се в тия разговори и се погледнах - бях въоръжен: крива сабя висеше окачена на кръста ми, кой знае отгде взета, а до нея голям пищов. И веднага реших, че трябва да се организира охраната на града. Обърнах се към близкостоящите младежи: "Момчета, хайде да отидем в турската махала!" Неколцина ме последваха. И наистина, там турците се бяха разшавали: влизаха-излизаха от една врата в друга, бяха се накачили по високите дувари на дворовете си, за да следят хода на срежението и да видят дали идат техните. Но нищо не правеха, не грабеха.
Изведнъж, както се разхождахме из улиците на турската махала, забелязах, че пукотията се засили и приближи, тя като че ли ставаше над самите къщи на охраняваната махала. Реших, че трябва да се отиде към мегдана да видим какво става. А като наближихме центъра на града - какво да видим! - цял поток от бягащи хора. Всичко се вдитнало и хукнало да бяга. Нашите дружини бяха разбити край града и буйни пламъци го опасваха вече, началните пламъци на историческия старозагорски пожар, който превърна града в пепелище. И да бях се забавил още няколко минути, щях да загина в него. А сега, увлечен от общия стихиен страх, последвах бягащите. Бързо прехвърлих един рид, прехвърлих втор и се озовах в Казанлъшкото поле. В него се срещнах отново с дядо Славейков. И го видях отново да плаче. Но тия сълзи бяха горчиви сълзи. Той плачеше за сполетялото всички старозагорчани нещастие, плачеше за горящия град. Аз взех да го утешавам: "Ех, дядо Славейков, ти нали си жив, всичко пак ще се нареди." Но той тъжно възрази: "Мъчно, синко, се нарежда!"
Вървейки тъй до дядо Славейков, видях мнозина, че прескачат плетищата на крайпътните градини и бързат да си накъсат краставици, дини и пъпеши, за да утолят глада и жаждата. Последвах техния пример и изгубих от очите си дядо Славейков.
Каплан от умора, стигнах Казанлък и се повалих да спя, гдето сварих. Но внезапно тревога вдигна целия град на крака. "Идат" - казал някой и всички хукнаха да бягат. Като излязохме от града, разбра се, че тревогата е напразна. Но не се върнах вече в Казанлък, а потеглих за ТЪрново, бързайки да го стигна, без пукната пара в джоба и измъчван от глад. Тук побързах да намеря Славейков, за да го помоля да ми даде малко пари. А той, щом ме видя, ме посрещна с думите: "Я, Димитре, ти не мож ли описа тъй в стихове бедствието на Стара Загора, както що бе написал "Плачовете на България"? Отговарям му, че сега не е време да съчинявам стихове, когато ми е празен стомахът, и му обадих защо съм дошел - че съм гладен. Но дядо Славейков тъжно ми показа 50-те копейки в кесията си с възглаза: "И аз нямам. " Чини ми се, че тогава той ми предложи препоръчително писмо, ако не се лъжа, до свищовския учител Христо Павлович, в което го молеше да ми помогне да замина за Русия да следвам. Не съм наистина сигурен от кого и до кого бе това препоръчително писмо, но помня добре, че такова имах, когато стигнах в Свищов...