Жив ни е в ума един случай, когато талантът на Славейков блесна с необикновена сила. Това беше, ако не се мамим, в 1872 или 1873 година, във време на цариградското българско изложение. Тогавашното благодетелно братство, целта на което беше просвещение иучилища, се погрижи и направи едно доста сполучливо изложение от български ръкоделия, събрани от всичките български общини в империята. Изложението беше на Фенер, в каменното здание на българския метох. Направено беше с цел да се изкарат средства са бедните училища ученици.
И всичките общини с готовност се отзоваха и дадоха съдействието си. Събраха и изпратиха в Цариград много копринени, вълнени, памучни ткани и ръкоделия, които правеха добро впечатление не само на чужденците, но и на самите българи, защото даваха понятие в какво положение са намирва тънката ръчна работа у българите. В това изложение се отличи най-вече трудолюбивата българка, ръчните работи на която достойно и богато бяха представени. В деня на откриването това именно изложение блесна талантът нма Славейкова. Събрали бяха се за това откриване всичките български първенци, цялата цариградска интелигенция с екзарха и владиците напред. Беше неделен ден. След църковната служба блаженопочивший екзарх Антим с владиците и първенците излязоха в метоха. Отслужи се молебен, каза няколко думи екзархът и благослови полезното предприятие. По предварителна покана и приготовление говориха Т. Шишков и Мусевич. И двоицата говориха за значението и ползата от изложенията и за положението на българската индустрия. Славейков не беше от предварително канените, за да говори. Като свършиха словата на другите, из публиката излезе с късчета хартия в ръцете Славейков и поиска благословението на дядо екзарха. Позволи му се да говори. И той говори, но тъй хубаво, тъй красноречиво и съдържателно, щото докара във възторг всекиго. Шумни ръкопляскания пресичаха словото му на всеки пет реда. Предметът на словото беше българката, която получи своя венец от Славейкова. Венеца получи българката, а палмата на празненството Славейков. Аз тогава, младо още момче, узнах каква сила съдържа живата реч на Славейкова, който завладя сърцата, умовете, симпатиите и похвалите на всички присъствующи; не само ги завладя, но ги обая с красноречието си, стисна ги, свърза ги със силата на словото и можеше да ги движи, както му е угодно, да ги води, където иска. Хората бяха готови да го прегръщат и целуват за красноречивите и съдържателните му думи. След това свърши, последваха поздравленията. Излезе покойният Стефан Илич, човек, създаден само от чувства, доброта и любов. Излезе разчувствуван, изпотен, трогнат. Поздрави красноречивия оратор и каза високо: "Господа, моля ораторът да ми позволи със свои разноски да напечатам в хиляди екземпляри това хубаво слово, за да може то да достигне даром до всякой българин."