... Споменах българската книжнина, български език, български напредък. Господа! В тоя миг, когато изготвям тия думи, когато присъствам на едно тържество, назначено да отбележи успеха на българския дух, неволно ми иде на ума, налага ми се, гърми ми из въздуха едно благородно, едно голямо и звучно име: Петко Славейков! Да, Славейков, моято учител и вашият.
Най-важният период на нашата история - периодът на борбата ни за духовно освобождение, беше напълнен с неговата деятелност, с неговото слово, с неговото име. Родолюбец, горещ, ум богат, всестранен, той даде най-силния подтик на народното свестяване; писател, поет даровит, той пръв със своя майсторски чук издяла из грубата скала на българский език статуи с изящни линии и форми, пръв изкара из тоя първобитен, необработен инструмент ония сладки звукове, ония драги песни, които са омайвали нашите юношески души и са поронили в тях първите семена от любов към хубавото, към поезията; душа упорита, желязна, родена за борба, Славейков пренесе, като твърд гранит, всичките бури на една мъчна епоха и служи за тръбач на въздишките и ламтенията на цял един народ, внимателно вслушан в неговото сладко и гръмко слово... Тежък недъг от няколко години насам отне тая сила на литературата ни, на отечеството ни, а смъртта вчера грабна го на нашата обич и благоговение. И тук аз негов ученик и негов последовател, обсипан тук с почести, хвалби и приветствие-награда, далеко превишаваща скромната ми деятелност - чувствувам се някак си стеснен пред тоя величавий лик на покойния старец. Да, той, Славейков, трябваше да бъде жив сега, та той да стои на това място, достойно за него, за неговата побеляла от заслуги глава и трудове, той имаше най-законно право да приеме лаврите на народната признателност!...