Похвално е решението на учителите по литература в ЕГ "Бертолт Брехт" - Пазарджик да съберат най-добрите литературни опити, виденията, духовните вълнения, размислите на своите възпитаници в представителен сборник. Бях приятно изненадан от заглавието му: "Чуднина". Не успях да намеря тази странна дума в "Енциклопедически речник" от 1907 година на Касяров, в академичния "Речник на съвременния български книжовен език", в "Български синонимен речник" на Нанов, дори в неостаряващия и вечен речник на Найден Геров. "Чуднина" беше дума, употребена в един от текстовете, тя очевидно е впечатлила съставителите не само със своята необикновеност и поетичност, с особеното си, сякаш изтръгнато от времето и патинирано звучене, но и на самотата, като взаимно разбиране, самоосъзнаване и проявен усет за красота.
Винаги съм поддържал убеждението си, че това, което не е назовано, не е изказано, не е изразено чрез човешкото въображение и енергията на думите, то реално не съществува. В Словото ние се намираме и се забравяме, докосваме се и се проумяване, хулим си и си прощаваме, чрез Словото властваме, превръщане материалното Битие в духовност, в национална памет, във всеприсъствие и незабрава. Колкото и да звучи измислено, но човекът и неговият живот са това, което може да бъде разказано за тях с думи, което сме способни и успели да превърнем в Слово. В едно от есетата в този сборник младият автор изразява загрижеността си от опростачването на нашето ежедневие, от постоянното обедняване, варваризиране и пренебрежително ограбване на езика. И той е прав, защото бедният и осакатен език води до повърхностни и осакатени чувства. Ние познаваме другите, себе си и света чрез езика, колкото по-красиво и богато наименуваме нещата, толкова по-необикновен, емоционален и богат ще бъде светът, в който живеем. С помощта на езика ние не просто мислим, но и чувстваме, не само запомняме, но и превръщаме себе си в индивидуалност, в нещо единствено, в неповторима духовност и в памет. Цялата емоционалност на човека, неговите надежди, копнения и житейски стратегии са потопени в езика и се изразяват чрез него. ори усещането ни за национална принадлежност, истинската ни родина е езикът. Носталгията на изгнаника, на емигранта не произлиза от някакъв сантиментален спомен или от видението на съхранен в детството пейзаж, тъгата не обезродения е нарастваща и постоянна, защото на него му липсва словесната среда, майчинската, утробната приютеност на езика.
Текстовете, които прочетох в този сполучлив сборник, бих могъл да подразделя на три основни групи. "Философски" есета и стихотворения, в които участниците задават много, за жалост, неразрешими въпроси за смисъла на самото съществуване, опитват се да разберат света и себе си (например подвижността на човека, който непрестанно се изявява в различни роли, сменя маските си, за да прикрие своята колебливост, неустойчивост, собствената си ранима същност). Втората група есета и стихове се мъчат да надникат в проблемите на съвременността, в типичноот и променливото, което ни заобикаля, в болезнения опит да примирим своите морални очаквания с цинизма и оголената прагматичност на ежедневието. Третата значина група есета разсъждава върху някои безсмъртни герои от световната класика, които са навлезли в съзнанието ни, станали са нарицателни с определени свои качества - Прометей, Дон Кихот, Хамлет и т.н. Този стремеж да се надникне в същността и дълбинните послания на подобни характери е напълно разбираем, защото във всеки човек, във всеки от нас има нещо от въжделенията и жертвоготовността на Прометей, от романтичната наивност на Дон Кихот и от мъчителната колебливост на Хамлет, който е възправен пред постоянния човешки избор - да предпочете някоя от две еднакво погубващи нравствеността ни злини.
Във всички подбрани есета, литературни анализи и стихотворения се усещат похвалните усилия на участниците да споделят личните си размисли и впечатления, да опишат почудата си от богатството и необикновеността на живота, да изразят чрез Словото собствената си същност, "да открият безброй светове и един единствен". В опитите им има нещо вече осъществено, но в тях все още личи езикова и духовна непохватност, естествената несръчност на хора, които са били подвластни на своето вдъхновение, ала не са боравили достатъчно със Словото. Писането не е занаят, то не се учи. Има два единствени най-прости и верни пътя, за да се осъществи писателският талант, когато го има. Първо, нужно е огромно желание, в истинския творец писането е вътрешна духовна потребност, повличаща и неосъзната като дишането, нужна е къртовска работа, много часове, прекарани в самота над белия лист, когато на базата опит-грешка писателят сам намира и постепенно изгражда своя единствен, прекрасен и неповторим свят. И второ, необходимо е всеотдайно, непрекъснато четене на най-доброто в българската и световната литература. Магията на четенето се състои в това, че в този вълнуващ процес читателят дописва книгата, той я възприема със своето лично въображение и я доизмисля, досътворява я според собствената си чувствителност, възраст и духовна опитност. По тази причина фиксираният, непроменлив текст в един роман е всъщност безкраен, той се разраства и мултиплицира според броя на читателите, които са преминали през него.
Позволявам си накрая да поздравя всички участници в този сборник. Да ги приветствам за куража, за нравствеността и духовната смелост да изрекат себе си. Длъжен съм да поздравя и тези, които са забелязали техните опити, които са ги поощрявали във времето и са решили да издадат тази чудна "Чуднина". Ще бъда истински щастлив, ако след време срещна името на някой от авторите на това издание върху книга, изложена по рафтовете на книжарниците.
Владимир Зарев