"- Само децата знаят
какво търсят -
каза малкият принц.
- Те губят време
за една парцалена кукла
и тя става много важна,
и ако им я вземат, плачат...
- Щастливци - каза стрелочникът."
из "Малкият принц"
Антоан дьо Сент-Екзюпери
Есе-разказ
Будилникът силно проглуши тишината. От спокойствието на нощта остана единствено приплъзващата се светлина от луната. Тя стана и се запъти към банята. В съзнанието й единствено оставаха мислите за близко щастие. Събуждаше се много рано и работеше буквално от тъмни зори до мрак. Това, което е крепеше, беше надеждата за предстоящи по-радостни дни.
Винаги, когато имаше "свободно време", колкото и изморена да беше, препрочиташе "Малкият принц". Често си мислеше за щастието, за смисъла на търсенето и намирането, за чистотата на децата. Думите, които съвсем спокойно се редяха на страниците, я караха да се замисли дълбоко за това, дали е щастлива.
Като беше малка, искаше да стане пилот, да лети в простора, да се носи като птица, да слуша музиката на двигателя, да се приближи до красотата на облаците и да почувства свободата. Тъй като нито едно не се сбъдна, тя често се питаше: "Щастлива ли съм?"
Опитваше се да запази детското в себе си и да не пречупи нито едно желание. Искаше да намери щастието във всеки един труден ден.
Знаеше колко е трудно да отделя време и за себе си след всяка една срината мечта. Но все още нещо я крепеше...
Тя вярваше, че ако има нещо, едно-едничко, което може да й върне радостта в живота, това бяха децата. С надеждата си за по-добро бъдеще и щастието от всяка една малка побед,а усмивката по детски чистото лице може да я спаси от света на възрастните. Децата винаги се занимват с нещо и то винаги важно, като обръщат внимание на малките радости, докато възрастните, както и тя, бързат за нещо и нанякъде, докато изпускат същественото.
Тя си мислеше, че не е пораснала, беше си обещала да не попада в омагьосаните кръгове на "помъдрелите". Нямаше и много приятели. Всички фучаха напред-назад за нещо важно. Намираха я за непораснало дете. Те бяха много важни. Работа, кариера, работа, кариера... Не намираха време за малките радости от живота. Нямаха минутка да потърсят и открият чудесата, магиите на деня. Но въпреки това, хората, със своите длъжности, бяха изключително важни.
Докато тя... Тя беше щастлива. Гледаше дъгата, радваше се на летния дъжд, наслаждаваше се на есенния килим от листа, правеше снежни човеци и отново поникваше чиста и зелена като пролетната трева. Докато един ден не "замръзна". Установи, че така не може да живее. И стана възрастен човек. В началото и беше различно и й се хареса. Намираше отново очарованието на мига. Ощастливяваха я децата със своята невинност и чистоа и с това, че винаги знаеха какво искат. Привързаността им към простите неща единствено можеше да помогне на хората, стига, разбира се, те да искаха сами да си помогнат.
Тя се изми и се съблече, бързайки, като всички възрастни. Ако имаше време, щеше да погледа луната, но, уви... нямаше нито свободна минута. Гониха я срокове. Отвсякъде темата за време я птирискаше и едничкото успокоение й беше, че ще си почине и няма да остава възрастен човек. Но кръгът се въртеше ли, въртеше и тя дори не можеше да се обърне от грижите и отговорностите на възрастните. Само ядове, тревоги, къде ли оставаше същественото...? Тя се чудеше кога отново ще може да съзерцава полета на птиците, сгушена в тревата, кога ще протегне ръка, за да помогне на някого. Но беше заета, отговорна и важна.
"Толкова много работа ме чака... Програми, сайтове..." Тя отиде в офиса и с нагласата да свършия целия куп от задължения започна работния ден едва в 5 сутринта. Но така правеха възрастните. Не, те не че не се изморяваха от работа, но работата им беше мост за сигурност за по-добри и щастливи утрешни дни?!"
Докато денят се събуждаше, докато се раждаше отново любовта между тъмнината и светлината, тя написа една програма! Занемарявайки доро от насладата на сутрешната чаша кафе, тя работеше, все пак си подсигуряваше радост за близко бъдеще, но на цената на загиващото настояще.
Не беше преполовина и една втора от работата, докато си спомни една мисъл: "- Нищо не преследват - рече стрелочникът. Спят вътре или се прозяват. Само децата притискат носове в стъклата." ("Малкият принц")
След половин час се намираше в градския парк, легнала в есенната шума, отпратила поглед в мрачното, плачещо небе.
Тя си взе отпуск и реши никога повече да не отлага щастието, защото утрешното никога не може да се мери с днешното.